Равносметка

2014та почти си отиде и човек иска или не, на фона на равносметките които си правят всички около него, също си прави равносметка. Замислих се с какво ще запомня тази година от моя живот. Тази година беше трудна за мен – загубих много и спечелих още не знам колко. Времето ще покаже. Не, не говоря за пари. Парите се печелят именно, за да се губят. И така, мисля, че като цяло, това беше година на доказателства. Доказателства пред самата мен, че това, което не желаеш истински, винаги има оправдание защо не си го направил. Баба ми казваше „Не мога значи не искам”. Сънувах я често тази година. Не вярвам много в сънища, но си имам традиция – запомня ли образ от сънуваното да си го проверявам в съновника. Не знам колко от сънуваното се сбъдна, колко от него ме предупреди за нещо и колко от предупрежденията възприех аз. Може би не са много, а и сигурно не са били чак толкова важни за разбиране.

Разбрах нещо което винаги ме е ужасявало – не мога да контролирам всичко. Да, колкото и да мисля и обмислям нещо което смятам да направя. Не мога да контролирам всичко не защото не искам, а защото сигурно няма смисъл. Не мога и да си позволя да загубя мечтите си. Това го осъзнах едва когато загубих някои. Обаче, както казва един от малкото ценни за мен хора „имам носталгия по мечтите си”. А нея никой не може да ми я отнеме.

Научих колко ценно нещо е търпението. И как когато съм нетърпелива нещата се случват страшно бавно и мъчително. Та, в този ред на мисли, старая се вече и  по-малко да мисля. Защото колкото и да обмисля човек бъдещето, докато се случи има много, да не кажа всички, не константни величини в изпълнението му.

Старах се да изживявам всеки миг, бил той добър или тежък. Старах се и да сложа себе си на първо място в списъка. Това понякога се случваше много трудно, но се случва, защото колкото и да не искам да си го призная аз съм нормален обикновен човек. А всички хора са егоисти. Скрити или не, егоисти.

Надживях носталгията, както и това че вече за съжаление не съм малка и даже и не дотам млада /предвид средностатистическите данни за дължината на живот по нашите географски ширини/. Това обаче не ме притеснява. Не ме притеснява даже и това, че вече виждам бръчици около устата и очите и май че даже мернах и един светъл косъм. Какво пък. Сигурно е да ми напомня за нещо в тази година.

В момента съм на място, където не съм си представяла че ще стигна никога и това ме кара да вярвам, че съм станала и по-смела. Надявам се. Надявам се това да ме прави и по-силна. Силно се надявам. А още повече се надявам, че следващата година ще е по-интересна и по-ценна в помените ми дори и от тази.

За добро или за лошо тази свърши. Ще видя тепърва какво ми е подготвила новата. А до тогава аз ще я очаквам с хубава книга в ръка, чаша чай и любима музика. Или с пастели, четка или моливче и въображение без ограничения. Белият и лист е в очакване. А в този на 2014та има още малко бяло местенце. Точно толкова голямо колкото за акварелно перце. Нежно и малко. 

Първата крачка

     Хубаво си помислете какво значи роб. Ама хубаво. И дали не сте такъв. Първата крачка към промяната винаги е най-трудна. И е добре когато имаш пример, който да я улесни. Робството и бунтът са едно цяло. Винаги...

     Помня подготовката ми за изпити. Всички мразеха да пишат за Ботев. Настръхвам с произнасянето на това име. Ботев. Безумец бил. Безстрашен. Борбен дух. Безкрайно недостижим. Ботев...

     Гледам днес снимки от протестите в Турция. Гледам и ми става мъчно. Дали свобода се възпитава или идва от вътре. Дали се раждаш с нагласата и духа за свобода или те идват в последствие. Всички сме различни, но и всички сме хора. Тогава как, по дяволите, нашите съседи са толкова борбени и единни...а ние винаги предаваме и оставяме сами борбените ни герои.

     Ботев и Левски са велики българи. Кухи фрази. Заучени. Изтъркани и банални от употреба. Всяко дете знае това изречение все едно е стихотворение. Свобода на духа не се учи с фрази, а с действия. Всеки един би трябвало да е пример. И да оценява смелостта на другия...А какъв е вашия пример?...

     Ето, сирените се включиха. Никой не се спря никъде. Застанах до прозореца с тайната надежда, че поне един ще отбие или ще се спре за една единствена минута. Какво толкова? В неделя по обяд мисля, че няма нещо толкова важно и спешно, та да не може да се забави с една минута. Е, явно има. Поне веднъж в годината, дори само на този ден да се замисляме за това, което героите ни са направили, което и дядовците ни са направили, жертвайки се за това, в което вярват..това стига, за да помогне в първата крачка.

    137 години порив за справедливост и свобода. 137 години безсмъртие. След 137 години една минута в знак на признателност явно е много. Срамно е. Страшно е. Обидно е. И не може да бъде оправдано нито с манталитета, нито с проблемите, нито с времето. С нищо. Не се оправдава. Защото тук липсва първата крачка. 

Здравето! Здравето!

И такааа... доживях и на мен да ми се наложи да си правя лична здравна книжка. Значи, да уточним - това зле скалъпено книжле, което в повечето случаи се разпада в ръцете ти след като бъде отворено няколко пъти, изисква толкова нерви, чакане и размотаване по кабинети, клозети и институции, че се замисляш дали си заслужава всички усилия и, дали пък не би било по-добре да си друг биологичен вид, роден с мааалко повече от два горни крайника.
Честно, когато се озовах в мизерния клозет, в който трябва да си извърша манипулациите по дупките, благодарих на Господ, че майка ми изяви желание да ме придружи, за да мога да я ползвам като закачалка. Та озовах се аз в един средно счупен кенеф, чистен горе-долу или снощи, след затваряне на здравното заведение, или днес сутринта /гадая по мръсотията на пода/  и естествено, оглеждам с разузнавателна цел. Първото което забелязвам - имам нужда от повече ръце. Защо трябва да е удобно, като може да не е. Ама то не само, че не е удобно, ами е и мръсно! Е, хубаво бе, как да си взема "проби" и да ги опазя, като нямам върху какво да оставя поне едно от двете оръдия на труда. Оглеждам втори път, по-обстойно. Мамка му! То дори няма къде да си закачиш каквото и да е! МАМОООО, БЛАГОДАРЯ ТИ! Добре, че имам придружител. Още е студено, аз съм с яке... На ум се поощрявам колко съм предвидлива и съм облякла възможно най-лесни дрехи. Събличането на якето, като с едната ръка държа внимателно микробиологичните атрибути, си е абсолютен подвиг. Такааа, до тук добре. Успявам с първата манипулация....И кво? Сега ми трябва поне още една ръка! Поне една! Почвам да се смея с глас, защото ситуацията е абсурдна! Онова проклятие "Жена ти да роди стоножка..." Абе да ви кажа може би си има и плюсове. Вярно, трудно ще му смогнеш на уродчето с обувките, ама пък поне за такива манипулации ще се радват, че могат да сгънат единия крак и да го ползват като масичка. ХАХАХА. ХОХОХО.
Все пак успявам и с втората част от задачата. Сега, като внимавам да не съсипя пробите, трябва да мога и обратно да се опаковам....Добре де, ще си псувам мислено.
Вече напълно опакована, с глупавите проби в ръка, отивам при медицинското лице, една женица, на която не и  завиждам, защото 100% го отнася повече от веднъж дневно, заради подвизите в мръсния кенеф. Усмихва ми се и ми казва благо сумата която дължа и после,  че и манту трябва да си направя, ама него го правели само понеделник, вторник и петък. Е, хубаво де, аз съм в отпуска и мен много много не бе бърка, ама мисля че не е редно такова разтъкаване за три проби. Не е ли малко  по-лесно да се случва наведнъж всичко?! Значи почти нацелих максимално бързата операция - сега е сряда, в петък ме боцкат, събота и неделя си почивам и си мисля хубави неща и после - понеделник следобед ми излизат резултатите, а после почвам да следя кога личната ми лекарка е на смяна, че да и занеса всичко за още един кирлив печат... Добре, че всичко това се случва само веднъж годишно. Иначе представяте ли си какво щеше да стане?! То никой нямаше да  може да ходи нормално на работа. Всички щяха да висят на опашки - пред гишета, кенефи и кабинети - едните си бъркат по дупките, а другите помагат, като го играя закачалки . Не че сега не се случва същото. Ама като знаеш, че ще ти се случи чак след една година отново, някак го преживяваш.
Здравето е безценно. Времето обаче също е безценно. И не мисля, че за нещо толкова леко, трябва да се чака и да се занимава човек толкова дълго време. Защото това си е често пилеене на време, да не говорим за нервите за чакане. Не искам да знам какво е, ако човек чака за нещо по-сериозно. Направо си умираме от чакане. Крайно време е хората, на които им е работа да организират целия този цирк, да седнат и наистина да помислят как да го организират. От мен дори получават първия съвет - при две жени, занимаващи се с раздаването и приемането на тъпите проби, е хубаво да има две гишета, не едно, за да не чакаш два пъти на супер голямата опашка, само за да си подадеш вече направените проби... То си е близко до мозъка де, ама кой ти мисли. А и още нещо- ЗАКАЧАЛКА! Ако няма и за това пари - поне един скапан пирон на вратата...

Бесилото, камъните и изхода

Вчера беше паметна дата за всички. 140 години от обесването на Левски. Около паметника - пълно с хора. Заглеждаш се - повече униформени, отколкото граждани. Цялата власт изсипана там. Преклонили уж главици. А Апостола - той сигурно се обръща още в гроба. Защото това което се случи снощи е жалко и е повод за срам във всеки уважаващ се българин.
Да, разплаках се. Стисках зъби, но сълзите бликнаха когато на фона на мощно "Ууууу" пуснаха химна. Жалко. И бабата до мен се разплака. Щеше ми се да знам какво и минава през главата в този момент. Защото през моята хвърчаха прекалено много мисли и всички се пънеха да станат по-важни от другите. Точно като хората, събрали се пред паметника...
И забравихме в същност защо сме там. Защото той не е искал да го снимат, да го познават всички, да е известен, да е велик. И именно за това е велик. Казват, че гении се раждат на 100 години веднъж. Минаха 140, а аз гений сред нас не виждам. Виждам мишки и жабоци в скъпи костюми, с които прикриват жалката си комплексирана същност. Виждам сиви и бели опитни мишки, които им се кланят или шумно показват, че не ги одобряват...ама пак си остават мишки. Не съм убедена, че оценяваме свободата си. Ще кажете каква свобода, то това свобода ли е...и нататък е ясно. Свободата първо идва от теб самия. Справиш ли се със собствената си свобода, тогава значи си направил първата най-важна и трудна крачка. Звучи доста изтъркано, но, уви, е така. Снощи сред нас нямаше много свободни хора. Малкото свободни бяха със сълзи на очите, осъзнавайки някаква малка част от това, което символизира обесването на Левски. Ако не се преборим със собствените си страхове, мисли, бариери и жалки личностни желания, никога няма да му отдадем истинското признание, което заслужава. Никога!
А той - Той навярно ще ни прости за пореден път жалкия цирк, разигран снощи на мястото, което го прави недостижим.

Надежда между два протеста

Три пъти започвам да пиша и три пъти се отказвам. Не намирам подходящите думи, за да опиша, защо беше един доста различен протест. Да спасим Иракли е кауза, която подкрепям с всички мои крайници. Защото съм от поколението, което е отраснало по палатки из природата. Не по спа центрове. Нямахме търпение да станем на 18, за да може да ходим навсякъде, където искаме. Не за да си сложим силикон...но не за това пиша.
Хората излезли онази вечер и хората, които ще излязат на протест отново утре вечер знаят, и им е пределно ясно, какво ще се случи. И им е писнало вече много от хвърляне на прах в очите. Вече не сме на 18, а доста по-големи. Розовите очила отдавна бяха сменени с диоптрични, за да виждаме по-добре какво се случва или по-скоро какво не се случва. И когато нещо не се случва години наред, а се обяснява че "с нас е промяната"...това вбесява. А както знаем - всяка промяна настъпва с общественото преливане на чашата. И тя вече прелива. Беше малко по време на протестите за Витоша. Следваха контрапротести и едно много "неочаквано" пожарЧЕ в планината...И? Да виждате някаква промяна? Полахме си, в случая - повикахме малко пред общини, Народно събрание, на Орлов мост и всичко утихна...както винаги.
Този път обаче нещата вече не са както преди. Защото преливането е голямо. И оправдания и успокоения в национален ефир вече не вършат работа. Работата я върши фейсбук. На принципа "аз сам съм медия" явно се получават доста добре нещата. Защото хората вече не вярват на никого. Особено когато изкарват тях и приятелите им "лумпени" и "наркомани".
Да се интересуваш малко по-далеч от собствения си нос и гъз не е наркомания. Не е и лумпенизация. Това значи, че ти пука, че имаш достатъчно мозък, за да разсъждаваш трезво. Е, разсъждаваме трезво. И виждаме, че бъдещето не е никак розово. За децата ни пък съвсем. Единствения начин е просто да излезем и да кажем СТИГА!
Това е едно отчаяно стига. Хората около мен коментираха. И коментарите не бяха с дозата надежда, която съпътства такива събития. Не. Едва ли и утре вечер ще я има тази чиста надежда. Но...надежда винаги има.
Юни е близо, опичайте си акъла и помислете много добре, на кого да връчите вашата надежда. За да не я залеят с бетон и да прокарат писти през нея! Вече не сме на 18. Сега нашият глас трябва да се чува, не този на бабите ни или на тези, които издържаме на гърба си като съвестни граждани...

За мечтите и порастването...

Коледа, Нова година, "home sweet home", "Том и Джери", кисело зеле с ориз, "Сам вкъщи", спане до късно, препиване...въобще обичайната семейна празнична почивна идилия. Пристигам в "дълбоката провинция", както обичат да се изразяват столичани от има-няма едно поколение, и съм си вкъщи. Много агро, много нещо. Цъкам безразборно каналите, представяте ли си, то и в малките градове имало кабелна! Хващам игрално филмче- изтървам естествено началото, ама тази Мери Ленъкс ми звучи много позната, а и Индия нещо забъркана в сюжета, че е и озвучено при това, не както обикновено със субтитри. Започвам да гледам. Ама то било по любимото ми четиво като дете - "Тайната градина" /автор:Франсис Ходжсън Бърнет - честно първите му две имена не ги помнех, но пък за това си има Гугъл/. Колко пъти съм я чела тази книжка нямам спомен, но със сигурност е двуцифрено числото. Заради тази Мери аз си имах градинка в двора на вилата ни, копаех си я, поливах си я и държах друг да не пипа нищо из нея, и си мечтаех, че като стана голяма и стана голям дизайнер /много розови детски мечти/, ще си имам къща по мой вкус и проект, ще си имам страхотна градина и ще живея спокойно. Дрън дрън! Гледам го това филмче, спомням си за детството и ми става едно такова носталгично, тъпо и много скапано цялото настроение. Замислям се за пустото био производство, за домашната лютеница на баба, за мангалите дето ни опоскаха къщата, като марокански скакалци за отрицателно време, за бадемите на прабаба ми дето ги изпочупиха и не можеш разбра вече какво е било...Абе аз кога порастнах и станах толкова черногледа? Що не си гледам филмчето и не се радвам на дечицата дето бягат из тайната си градина? Кой идиот ме би по главата да завършвам вишУ в България? Кой? Тук остават хора на които не им се живее /явно/. Гледам в био магазините някакви неща - не са ми много по джоба, ама се старая и да не ям дървении и разни неща дето приличат уж на плод, пък докарват на нещо неустановено като вкус, може би райграс някакъв. Все пак съм от поколението израстнало с истинските домашни храни и домашни големи домати /както ги описва Алек Попов си бяха направо!/. Обаче става все по-трудно - бабите и дядовците, които преди няколко години продаваха по пазарите разни "уродливи" домати вече измряха. Няма кой да ги наследи да гледа нещо по тяхната земя - децата и внуците им мият чинии и гледат други баба и дядо някъде в чужбината...ААААААА! А ние ядем хранителните експерименти на тези, дето се дърпаха да ни приемат в Съюза си, щото сме били назад. Ама откак сме напред, с тях, дръпнахме много назад и всичките ни градини се превърнаха в това, което беше тайната градина в началото на романа. Даже в Индия са по-добре от нас! Поне нямат такава зима, дето да се чудиш с какво да пътуваш из провинцията - ни БДЖ, ни нови магистрали, всичко в сняг! И си копаят собствените градинки! И си ги поливат, пък било то и с вода от спорно чистата /предостатъчно наторена/Ганг....
Филмът свърши, денят също. Заспивам и сънувам. Сънувам къщата, баба и дядо, сънувам зайчетата които гледаха, за да им се радваме със сестра ми, сънувам и мангали! Черни, грозни, уродливи! СЪБУЖДАМ СЕ! Влизам в интернет да чета съновника какво значи да сънуваш циганин. Пише - предателство от близки или свързани с вас хора...А кой е свързан с мен? Май никой освен роднините ми и близките ми, ама те са на същото дередже като мен, че и те сънуват постоянно цигани. Защо? Какво значи това? И кой ще НИ предава? Или този някой отдавна вече ни е предал и е забравил.
Добре, че празниците свършиха. Иначе филмчето си беше супер. Даже някой ден мисля пак да го гледам. Тогава, обаче, си мечтая да си имам моята градина, да съм обградена от мили и готини съседи със свои красиви градинки...Ех!

Мама

     Интересно ми е /дано обаче да не го доживея това време/ какво ще стане, когато хората от моето поколение решат да се пенсионират. Ако тогава естествено пенсионната възраст не е достигнала стотина годинки...Интересно ми е, защото както е тръгнало, първо няма да има кой да работи след нас и второ, може би по-лошо, ние като остареем няма да има кой да ни гледа... Защото хората на моята възраст не мислят за деца. Не мислят, защото те за себе си едва успяват да осигурят оцеляването.
     Преди години си мислех, че като стана на 25-26 години, вече ще имам достатъчно средства и достатъчно опит, за да стана родител. Това семейното планиране е хубаво нещо, обаче колкото повече искаш всичко да е наред то толкова повече не е.
     Няма човек, който може да ме убеди, че това, че искаш да си родител, си е чисто твой проблем. Ами то, като ще е така ей къде е - в наше време вече съвсем спокойно можеш да живееш там където ти харесва. Хората, както знаем, от хубаво не бягат. А щом става въпрос за децата им - не съм видяла родител, който първо да мисли за себе си и чак тогава за децата си. Те, децата, са на първо място в живота на всеки, който ги има. И е хубаво да са и приоритет и на държавата, в която се раждат. Защото, както знаем от изтърканата мъдрост, децата са нашето бъдеще. И е хубаво бъдещето ни да живее нормално, не в мизерия. Хубаво е бъдещето ни да остане в рамкте на родината си, а не да бяга с мама и татко някъде, където те ще могат да осигурят нормален начин на живот. И ако сега майките се бунтуват срещу жалката финансова подкрепа от страна на държавата, и въпреки че могат да избягат, продължават да искат децата им да говорят и вкъщи, и в училище на родния си български език, е, изненада, имат пълното право да се бунтуват срещу това, което се случва. В крайна сметка демографската политика би трябвало да е по-напред от подновяването на инфраструктурата.Защото, може да звучи гадно, но за какво са ти магистрали, като няма да има кой да се възползва от тях?!
      "Държавата не може да носи цялата отговорност за отглеждането по отношение отглеждането на децата. В крайна сметка тази отговорност трябва да се носи от родителите". Да, това е правилно, стига обаче те да имат средствата, с които да гледат децата. Много се извинявам, но както и да ги смятам, тия 240 лв. до никъде не могат да стигнат. А нали все пак това дете трябва освен да бъде хранено и гледано що годе добре, да бъде и възпитавано. Интересно как да стане това, когато всички вкъщи трябва да работят, за да могат да поддържат някакъв по-нормален живот, не просто да оцеляват. А и да не забравяме, че един достатъчно умен родител би искал да даде възпитание, ценностна система, да го научи да мисли и да бъде човек. Е, явно цялото това нещо събрано под общото наименование "родител" се оценява на 240 лв. Другия вариант е просто при много малък процент от родителите – имат достатъчно доходи, дори единият да не работи. Съгласете се обаче, че това си е направо изключение в днешно време.
     Да си родител е голяма отговорност. В България да си родител е цял подвиг, достоен за награда. Ако скоро не станат приоритет българчетата, и не се насочат усилията към това повече българки да раждат...тогава наистина сме загубени. А в личен план – ако положението остане същото, аз със сигурност няма да стана мама. Поне не мама в България.