обраЗОВание

   Щеше ми се най-сетне да напиша нещо позитивно. Да, обаче живеем в България – страна която мрази младите умни хора, страна която не предлага никакви възможности пред тях, страна толерираща простотията, лицемерието, и тарикатите – както по-дребните, така и по-масивните. Много мразя да ми говорят в трето лице неизвесно число – ТЕ. Кои са те?! От няколко седмици слушам всевъзможни комбинации с това ТЕ, основно въртящи се през фразата „ТЕ съсипаха българското образование...” Ама кои са тия ТЕ!

   Аз съм дете на демокрацията, и въпреки че съм родена по време на „другия” режим, нямам никакви спомени от него. Обаче пък съм дете на новите „добри практики” в българското  образование. Като ученичка много мразех да ми казват „Вие сега нищо не учите, ние едно време...” Тук  изключвах автоматично слуховите рецептори, защото следваха дълги и предълги разкази. Години по-късно, вече завършваща средно образование, ми се случваше да слушам бисери, породени от знанията на по-малките от мен. Тогава обаче рядко казвах „По наше време се учеше повече”. После станах университетски служител – така се стекоха нещата, и то точно с „малките” се занимавах. Тогава вече започнах сериозно да се замислям над репликата „по наше време”. Защото ние си бяхме белите мишлета в образованието – на нас се прилагаха новите системи. Обаче тия нови системи се променяха през година – две. Резултатът е налице – когато някой е достатъчно неграмотен, за да допусне 3 правописни грешки в изписването на специалността си в студентската си книжка, значи наистина нещо там, в основата, куца. И то генерално куца.

  Имам нещастието да познавам много млади хора, завършили педагогика. Казвам имам нещастието, защото знам много точно какво се случва с тях след като завършат. Повечето не работят това, за което са учили. Нормално. Когато ти заплащат по-добре да продаваш гащи, вместо да преподаваш в училище, първо се замисляш и ти става тъжно и жалко. Жалко, че си учил толкова години. Старание, труд, жертви, лишения и инат са необходими, за да завършиш. И после какво? Когато трудът ти не е оценен се питаш въобще имало ли е смисъл всичко това и дали не си пропилял толкова години за нищо. Лошото е, че тези въпроси не си ги задават само завършилите учители, а и всички които полагат интелектуален труд. И в един момент просто спираш да имаш мечти и се хващаш за гащите, модните парцалки или в денонощния с цигари и алкохол, просто защото трябва да си плащаш сметките и що годе да вързваш двата края. Месец след месец, след месец...и така докато усетиш, че младостта ти е минала и едва ли ще ти се отдаде възможност да работиш това, което ти харесва и за което си учил. Защото освен да го научиш, трябва и да те влече да го практикуваш. Викат му призвание. Призвание е да си педагоК /както пишеше наскоро в една обява за работа/, призвание е да си историк, дизайнер, учен, философ и всички онези специалности които, явно в България скоро няма да бъдат с адекватно възнаграждение.

  Когато аз самата завърших и държах ценната хартийка, наречена диплома в ръцете си, имах много мечти. Сега се замислям, че съм била с прекалено розови очила. В момента  съм с диоптрични и виждам много ясно – България не желае умни хора. В България се цени обслужващият персонал. Защото той не е научен да мисли. Така е най-лесно и най-удобно. Жалко, че репликата „Малък, но много прост народ” вече ни пасва идеално. И жалко за толкова много разбити мечти на умни хора.