„Над 200 хил. искат да избягат завинаги от България”- чета, отпивайки от сутрешното си кафе. Оптимистичен вариант да започнеш поредния си работен ден в България, няма що. Това ме подсеща за едно есе, което имахме като задача едно време в класовете на гимназията. Тогава на мода беше да се пише на тема ЕС и бъдещото ни приемане в структурата. Аплодираха се всякакви ученически писания, изтъкващи качествата ни. Добре де, ама защо години по-късно, след като сме вече „вътре”, стават все повече тези които теглят майната на всичко, загърбват миналото и решават да бягат...завинаги. Завинаги. Тази дума винаги ме е плашела. А и народната мъдрост „Никога не казвай никога” важи с пълна сила и за думата завинаги. Винаги ще помня обаче реакцията на учителката ми към моето есе – „Диляна, как може така?! Ако подхождаш така песимистично към всичко докъде ще стигнеш?” . Честно казано не помня как точно беше формулирана темата, нито какво точно бях писала. Но смисъла и аргументите си ги помня. Защото те са същите като тогава – когато човек е излъган, той неминуемо търси начин да се дистанцира от лъжата. В нашия случай – това е цялата държава. След като години наред сме лъгани по всевъзможни начини, е нормално всеки да иска да почне начисто някъде, където досега не са го лъгали. Тогава се лъжеше, че сме достатъчно подготвени, изпълнили сме всички критерии и сме напълно готови за тази стъпка – членството в ЕС.
Както тогава, така и сега не виждам разлика в стандарта ни на съществуване – ядем най-некачествената храна в цялия ЕС (разликата е че сега по етикетите ни пише „Произведено в ЕС”), продължаваме да носим дрехи „втора ръка”, все още имаме най-мръсните градове, най-некачествено работещата здравна система, още? Да изброявам ли още? Има ли смисъл? Ще кажа ли нещо, което всеки мислещ човек все още не е прозрял. Едва ли. Не съм пророк, но мога да ви кажа с увереност какво ще се случи в бъдеще. В същност то вече се случва.
Ето че дойде ред и на моето поколение да покаже какво е научило. Разликата е, че ние израстнахме изцяло в „новото време”. Нито сме носили връзки, нито са ни гледали ноктите за лак, нито са ни намаляли поведението...нито са ни държали в „тъмнина” относно това какво се случва по света. Сега вече децата на новото време сме с „вишу” както пишат повечето. Някои са „бакалавар”, други магистър. Добре, че грешките в думата магистър почти липсват. Ето какво се случи с образованието ни – повечето бяха опитни зайчета на образователната система. Малкото които имат нещо в главата искат да живеят нормално. Нима това не е стремеж на всеки нормален, кадърен млад човек? Ето защо намират всевъзможни начини и бягат. Кой накъдето види. На повечето дори не им е милно за отечеството после. Тъжно им е за приятелите и роднините, за времето в което са били безгрижни като малки и т.н. ...Но какво от това? „Ако се пооправи положението ще се върна” . Да бе. ...Доза сутрешен оптимизъм, получен през скайп от разстояние няколко хиляди километра. Лек работен български ден на всички!
