Медиите без контрол

Интересни времена. България е едно от малкото места където „1984” се среща с „Медиите под контрол”. Ами интересен хибрид се получава. Така като гледам, повечето българи вече са наясно, че на медиите определено не може да се вярва, че демокрацията определено не е това което би трябвало да е и, че всичко ново е добре забравеното старо. 

Интересно. Как така определяме майките с деца и пенсионерите като „лумпени”. Това явно е модна дума през последната седмица макар, че се съмнявам повечето от тези които я използваха, да са запознати със значението ѝ. Нищо неочаквано. Най-лесно е да манипулираш обществените нагласи. А и в понеделник тактиката „Ще повикат, ще повикат, пък ще си тръгнат” явно проработи.

Всъщност аз не знам какво се е случило в Катуница. Никой не знае. Защото това, което излиза като информация едва ли е самата истина. В българската журналистика отдавна липсва неманипулираното мнение. Защото кадрите които гледах час по-късно в новините, не са тези, които видях със собствените си очи пред НДК или пред Народното събрание. А там наистина се бяха събрали нормални хора, хора на които им е писнало да им обясняват как нещо не може да стане, защото трябва да сме толерантни. Настръхнах и от гледката на майка, хванала за ръка 4-5 годишното си дете, а в другата държаща трибагреника. Обаче това не е явно въздействаща картина, като за централни новини...или за каквито и да е новини. Защото е по-добре да изкараме недоволните, утайката на обществото, а не нормалните средностатистически жители. Е, изненада! Повечето събрали се в понеделник не бяха деграданти, а хора на които вече им е дошло до гуша. И не искаха да леят циганска кръв, а да покажат гражданската си позиция. Шшшшшшт! Тихо, че българските медии умуват как да изопачат истината.

Явно не е важно какво точно се случва в тая държава. Важното е да не ни помислят за расисти, че как ще се червим тогава пред ЕС. Пак ще вземат да ни укорят – я Уорлик, я някой друг, който никога през живота си не се е разхождал без ескорт и телохранители... Не знам докога ще си хвърляме прах в очите и ще се правим на непукисти. Предполагам докато станем малцинство...което вече не е в чак толкова далечното бъдеще. А дотогава хората на моята възраст ще се замислят дали да имат деца. Защото в акта им за раждане ще пише „българин”, т.е. човек който ще носи на гърба си няколко паразитиращи „социално слаби от малцинствен произход”.

Щрихи от една разходка

   Не разбирам защо в България идват все по-малко туристи. Ние сме толкова атрактивна и колоритна държавица. Направо балканската Индия, но в някакъв странен пародиен вариант...

Жалко, че нямах апарат в себе си. Зад „Св. Неделя”, точно до лъскавите витрини на „Валентино”, в дясно от входа на бутика някаква възрастна жена си е построила от кашони къщичка....и си стои в нея, скрита, почти невидима за пешеходците по улицата. Загледах се в нея – не изглежда, като да е с малцинствен произход. Обикновена българска баба. Почувствах се ужасно. На фона на сутрешния ми разговор за заплатите на депутатите и как една  голяма част от тях въобще не сме ги виждали, защото взимат „дейно” участие в политическия ни живот, тази отрудена баба беше там, в пълен контраст с лукса на магазина до нея. В пълен контраст и с бездействащите ни народни представители.

   Продължавам разходката напред. Точно срещу Съдебната палата, пред продължаващата редица от супер луксозни магазини, жена на възрастта на майка ми стъпва на криво и пада. Е как няма да стане това, като една с една  плочка няма равна. Сещам се за репортажа /не помня на коя телевизия/ в който чужденка казва какво е най-силното и впечатление от България – че трябва постоянно да си гледаш в краката. Помогнахме и да стане – явно ще се срещне с ортопед.

   Стигам до светофара където, естествено, всички пресичат на червено – от напудрените мацки с така модните това лято ботуши до едва вървящи дядовци. Всички пресичат все едно няма светофар. Чужденците можеш веднага да ги познаеш – гледат учудено пресичащите и чакат стриктно зеленото човече.

   Продължаваме по най-столичната улица – „Витошка”. Там поглеждам в страни, в една от витрините и какво да видя – възчерни работници демонтират остатъци от рафтове на фалирал или преместен магазин, а единия от тях си е бръкнал в гащите, гол до кръста и се чуди в кой ъгъл на магазина да си свърши биологичните пориви. Просто чудесно! На фона на цялата тази идилия малкото софиянци, останали все още в столицата, защото не са в отпуска нейде по морето, пият кафе на масичките пред заведенията, а до тях огромни улични песове спят в жегата. Естествено глутницата става да лае постоянно – при всяко минаване на стопанин с домашно кученце, който е  принуден да го пази за да не го изядат безстопанствените му братя. Всичко е обвито в прах от разкопките за поредната станция на метрото, а през прашния облак се вижда НДК и зад него Витоша.

...И това го забелязвам аз – която живея в България и съм свикнала с тези гледки. Не мога да си представя обаче, колко много незабележими за мен абсурди виждат чужденците. Е как да не дойдеш в България на почивка?

Неродно

Едно такаво хубаво ми става, като вляза в голям магазин от така наречените „супери”. Абе всичко си е супер вътре – чувствам се, много космополитно, граждаин на всяка една страна, с изключение на България. Вътре едни хубаво подредени рафтове с красиви опаковки – кеф, при зеленчуците и плодовете  - още по-хубаво. Те едни такива еднакви, красиви, точно като нарисувани. Е, вярно, че на повечето етикети пише я Турция, я Уругвай, а понякога дори и Нова Зеландия, ама да не ви пука – ето, хората знаят, че в България има кой да купи стоката им, при това тя е даже по-евтина от родната. Въбоще в нашите родни магазини е едно хубаво нееднородно, неродно, пълно разнообразие от стоки. Даже  се замислям къде им е акъла на нашите производители – за кво се трепят да обработват земите ни? Ами то много по-лесно да внасяме – като сметнеш с колко ти помага държавата в производството, направо прекупувай и продавай. Пък нашите земи кучета ги яли. Някой ще скочи да каже  „Нашите домати са по-вкусни”. Вкусни, вкусни...ама 4 лева килограма. Ей ги от Западно ЕС – 0.99 ст. При това промоция – цяла седмица. Друго си били наще  картофи. Друго, друго ама австрийските 2 пъти по-евтини. И хората ги купуват. Пука им та им дреме за нашия производиел. Той като дреме, така ще е. Хора, отворете си очите! Стига сте били толкова затворени и закостенели – купувайте неродното Европейско производство. Това, че си били изхвърляли боклуците в нашата градинка не е вярно – нашата отдавна запустя и е все тая какво има в нея. Хапвайте си ги спокойно и се молете следващия вирус да мре от българската ракия.

Доза сутрешен оптимизъм

    „Над 200 хил. искат да избягат завинаги от България”- чета, отпивайки от сутрешното си кафе. Оптимистичен вариант да започнеш поредния си работен ден в България, няма що. Това ме подсеща за едно есе, което имахме като задача едно време в класовете на гимназията. Тогава на мода беше да се пише на тема ЕС и бъдещото ни приемане в структурата. Аплодираха се всякакви ученически писания, изтъкващи качествата ни. Добре де, ама защо години по-късно, след като сме вече „вътре”, стават все повече тези които теглят майната на всичко, загърбват миналото и решават да бягат...завинаги. Завинаги. Тази дума винаги ме е плашела. А и народната мъдрост „Никога не казвай никога” важи с пълна сила и за думата завинаги. Винаги ще помня обаче реакцията на учителката ми към моето есе – „Диляна, как може така?! Ако подхождаш така песимистично към всичко докъде ще стигнеш?” . Честно казано не помня как точно беше формулирана темата, нито какво точно бях писала. Но смисъла и аргументите си ги помня. Защото те са същите като тогава – когато човек е излъган, той неминуемо търси начин да се дистанцира от лъжата. В нашия случай – това е цялата държава. След като години наред сме лъгани по всевъзможни начини, е нормално всеки да иска да почне начисто някъде, където досега не са го лъгали. Тогава се лъжеше, че сме достатъчно подготвени, изпълнили сме всички критерии и сме напълно готови за тази стъпка – членството в ЕС.

    Както тогава, така и сега не виждам разлика в стандарта ни на съществуване – ядем най-некачествената храна в цялия ЕС (разликата е че сега по етикетите ни пише „Произведено в ЕС”), продължаваме да носим дрехи „втора ръка”, все още имаме най-мръсните градове, най-некачествено работещата здравна система, още? Да изброявам ли още? Има ли смисъл? Ще кажа ли нещо, което всеки мислещ човек все още не е прозрял. Едва ли. Не съм пророк, но мога да ви кажа с увереност какво ще се случи в бъдеще. В същност то вече се случва.

     Ето че дойде ред и на моето поколение да покаже какво е научило. Разликата е, че ние израстнахме изцяло в „новото време”. Нито сме носили връзки, нито са ни гледали ноктите за лак, нито са ни намаляли поведението...нито са ни държали в „тъмнина” относно това какво се случва по света. Сега вече децата на новото време сме с „вишу” както пишат повечето. Някои са „бакалавар”, други магистър. Добре, че грешките в думата магистър почти липсват. Ето какво се случи с образованието ни – повечето бяха опитни зайчета на образователната система. Малкото които имат нещо в главата искат да живеят нормално. Нима това не е стремеж на всеки нормален, кадърен млад човек? Ето защо намират всевъзможни начини  и бягат. Кой накъдето види. На повечето дори не им е милно за отечеството после. Тъжно им е за приятелите и роднините, за времето в което са били безгрижни като малки и т.н. ...Но какво от това? „Ако се пооправи положението ще се върна” . Да бе. ...Доза сутрешен оптимизъм, получен през скайп от разстояние няколко хиляди километра. Лек работен български ден  на всички!

Жалко

На 23 години съм. От както се помня се повтаря един и същ цикъл – уж все избираме по-доброто, а то пък все се оказва, че не е чак толкова добро и някак си ни прецаква...Не искам да коментирам събитията от последните няколко седмици – няма и смисъл. Само мога да добавя, че ако се излъчваше всичко на живо, поне можеше да ни се плаща за това, че участваме във въплъщение на романа на Оруел. Уви, доколкото помня той се водеше уж, че е фантастика някаква. Честно казано приличаме вече и на народ излязъл от книжките на Тери Пратчет. Уви, и той май фантастика пишеше...

Не е фантастика обаче, че хората стискат зъби от доста дълго време. Не е фантастика, че и кой как може ги прецаква, унижава и експериментира докога ще стискат зъби и колко могат да издържат на терора.

За краткия си живот ми се е случвало да съм свидетел на много неща в тая уникална държава. Довчера обаче, не беше ми се случвало да видя озверели от глад баби и дядовци, чакащи с нетърпение жената от персонала на супермаркета, да извади преоценени и почти развалени плодове и зеленчуци, към които възрастните хора да се спуснат. Не бях виждала и това първо да гледат цената, а после – дали воъбще е годно за ядене. Това е унизително! Лошото е, че ровещите в преоценените стоки и в любимите вече на всички „стоки на промоция” не са само възрастните родители на родителите ми, а и самите ми родители. Това вече е страшно.

Запитвам се и още нещо – как една стока, два-три дни преди изтичането на срока на годност, става от 6 лв. на 0.29 ст??? И коя цена е реална? Били сме в криза казват избраните от нас експерти-икономисти. Ама аз откак се помня все сме в криза бе хора, ама досега не съм чакала на такива опашки в магазините, защото някой си чака рестото от 1 стотинка!

Не се сърдя на хората, които решават и заминават, сърдя се на търпението на останалите. И се пробвам да се поставя на мястото на чужденците, дошли в България, за да я опознаят. Как изглеждаме в техните очи – жалки, глупави или прекалено търпеливи? И кое е по-страшното от тези трите?

Казват, че на моята възраст хората не трябва да ги е страх от нищо. Е, аз имам един страх – че след 20 години, тези същите редове, които изписах сега, ще са още актуални. Но тогава вече, животът ми ще е минал. Точно както мина в чакане и на моите родители.....А има ли по-страшно нещо от това?!

За животните с любов....

От вчера се чудя как точно да оформя текста към тази снимка. Като всеки човек, който обича да снима, не пропускам възможност при хубаво временце да изляза с апаратчето на разходка. Лошото е, когато попаднеш на такъв кадър в центъра на столицата точно до една от най-известните улици в страната – Витошка. Любимо място за шопинг от бутици на известни европейски марки. Само че....при вида на това куче един нормален европейски гражданин възникват няколко въпроса. Първо защо това животно няма маркировка на ухото – т.е. не е преминало през нито една от службите, занимаващи се с тях и съответно пренася най-различни видове болести. Второ – защо в центъра на столицата на около 100тина метра / няма и  толкова дори/ видяхме още 7 такива, със същите внушителни размери, пак не маркирани....Никога няма да забравя за разкъсаното дете, което почина 2009, нито за бабата с изядените крака. Та ако не можем да се справим с бездомните кучета в столицата, как ще се справим в по-малките населени места из страната. Много обичам природозащитниците, но има разлика в това да мислиш за животните и в това да ти пука по-малко за хората, отколкото за животните. Особено любимото занимание ми е да чета коментари под снимките в група „Заедно срещу насилието над животните!!!”....В главата ми се върти един въпрос – къде започва и завършва хуманното отношение към животните и къде започва и завършва експлоатирането и израждането на идеята за съпричастие към бездомните животни. Явно пак се получава „Криворазбраната цивилизация”. Не смятам, че е нормално всяка сутрин да виждам как кучета препикават Паметника на незнайния войн. Като ги видя винаги си мисля, че това е най-точното обрисуване на цялата картина, наречена България. С кучетата не можем се справи, камо ли с по-важни неща като здравеопазване, икономика и демографски проблеми. Но те нещата са си навързани, поне според мен.
     Винаги може да търсим виновни в случая – тези, които трябва да ги кастрират не го правят, а само прибират парите, нямаме култура към това как да гледаме домашен любимец, няма кой да следи, да контролира и да санкционира.......причини бол.
     Обаче.....няма да върнем детето, нито краката на бабата....каква полза, че си дрънкаме тези приказки и клатим в потвърждение глава. Само си лаем. А те ни хапят. Някога си мисля, че просто сме влезли в някакъв кръг и караме по инерция, която бавно намалява.....Ами като спрем?! Тогава какво?
     Жената на ст. Васил Левски всяка сутрин ще продължава да събира 10тина тежащи 2 пъти колкото мен бездомни песа, които като отиват при нея правят задръстване по пътя и лаят в нейна защита всеки. Някога се замислям защо не вземе да си ги прибере вкъщи, като толкова много ги обича – те така или иначе я защитават от минаващите случайно покрай нея хора, че дори и им налитат. Много ни е позната и родна картинката мама пие кафе лятото на масичките вън, а детето се рови в пясъчник пълен с кучешки лайна. Или любимата ми част – вечер си хващаш такси, защото ходят на глутници и нападат.....а са много, ужасно много. Ако ги брояхме към естествения прираст от доста години сме на голям плюс.

     Ще ми се просто да започнат наистина да ги кастрират и да налагат солидни глоби, както в другите  цивилизовани държави. Гарантирам, че до няколко години популацията им ще намалее драстично. Болните от кучешка тения деца – също. Нахапаните хора – също. Изядените и убити от глутниците – също. Но това явно е непостижимо в нашите условия. Явно трябва и ние да се научим да хапем, а не само да лаем и ръмжим....и търпим.