Да си призная честно, за Стамболов сигурно знам доста по-малко, отколкото ми се ще. Като дизайнер обаче съм възмутена и огорчена от това, което се случва с всички архитектурни паметници, които имаме. Да се говори за култура в България вече е повече от смешно. Тук-таме все още се намира някой Дон Кихот, който гони вятърни мелници – в нашия случай – пробва да постави на вниманието на обществото наболял проблем, свързан с „кОлтурата”... А реакцията обикновено е еднозначна – „Хм, а не е ли по-добре да говорим за нещо друго“. Например, кой е номиниран за тазгодишните Оскари?!
Вече приемаме за маловажно, ако се заговори, че по-стара къща с история и значение е оставена да рухне, защото… „ръцете ни са вързани от административните разпоредби”.... Абе, честно, пука ми за вашите разпоредби! Не е геройство да оставиш къща-музей да рухне, само защото е на апетитно петно в града и моментално след това да го продадеш на този, който плати най-много. Геройство е да я запазиш, въпреки всичко, да я реставрираш, да я направиш интересна не само за чужденците, а дори и за хората, живеещи и работещи в непосредствена близост до нея.
Не искам да говоря с патос, нито да използвам изтъркани фрази. Тях ги слушаме постоянно всяка вечер, по всички канали, приблизително към 19-20 часа местно време. Ще ми се тези грозилища, които никнат като гъби след дъжд във всеки по-голям наш град, при това в старите части, просто да изчезнат. Нека си ги има – в новите части на града, така както се случва в по-цивиливизованите страни (не говорим само за тези на запад, а и за тези на изток, че и на север).
Имах удоволствието преди доста години да посетя Варшава – град, разрушен до основи и вдигнат от нулата наново. Възхитително място! Стари, огромни постройки в центъра на града, възстановени след всичко и запазени като горди представители на архитектурната епоха от която са....Не всичко модно е обезателно красиво . Факт! Особено когато не се връзва с нищо от това, което го заобикаля. Именно в това отношение, отново възприемаме криво, отново е криворазбрана тая пуста цивилизация...И никога, ама никога няма да ми е кеф да вървя из старата част на София и между всички стари сгради да гледам такива, които са като телепортирани от Дубай. Изглежда нелепо и тъжно! Ама какво да се прави. В България сме. Ние винаги – накуцвайки – тичаме след модната цивилизация и изоставяме с лека ръка вековната си история... за да градим новата – от стъкло и метал.
