Мама

     Интересно ми е /дано обаче да не го доживея това време/ какво ще стане, когато хората от моето поколение решат да се пенсионират. Ако тогава естествено пенсионната възраст не е достигнала стотина годинки...Интересно ми е, защото както е тръгнало, първо няма да има кой да работи след нас и второ, може би по-лошо, ние като остареем няма да има кой да ни гледа... Защото хората на моята възраст не мислят за деца. Не мислят, защото те за себе си едва успяват да осигурят оцеляването.
     Преди години си мислех, че като стана на 25-26 години, вече ще имам достатъчно средства и достатъчно опит, за да стана родител. Това семейното планиране е хубаво нещо, обаче колкото повече искаш всичко да е наред то толкова повече не е.
     Няма човек, който може да ме убеди, че това, че искаш да си родител, си е чисто твой проблем. Ами то, като ще е така ей къде е - в наше време вече съвсем спокойно можеш да живееш там където ти харесва. Хората, както знаем, от хубаво не бягат. А щом става въпрос за децата им - не съм видяла родител, който първо да мисли за себе си и чак тогава за децата си. Те, децата, са на първо място в живота на всеки, който ги има. И е хубаво да са и приоритет и на държавата, в която се раждат. Защото, както знаем от изтърканата мъдрост, децата са нашето бъдеще. И е хубаво бъдещето ни да живее нормално, не в мизерия. Хубаво е бъдещето ни да остане в рамкте на родината си, а не да бяга с мама и татко някъде, където те ще могат да осигурят нормален начин на живот. И ако сега майките се бунтуват срещу жалката финансова подкрепа от страна на държавата, и въпреки че могат да избягат, продължават да искат децата им да говорят и вкъщи, и в училище на родния си български език, е, изненада, имат пълното право да се бунтуват срещу това, което се случва. В крайна сметка демографската политика би трябвало да е по-напред от подновяването на инфраструктурата.Защото, може да звучи гадно, но за какво са ти магистрали, като няма да има кой да се възползва от тях?!
      "Държавата не може да носи цялата отговорност за отглеждането по отношение отглеждането на децата. В крайна сметка тази отговорност трябва да се носи от родителите". Да, това е правилно, стига обаче те да имат средствата, с които да гледат децата. Много се извинявам, но както и да ги смятам, тия 240 лв. до никъде не могат да стигнат. А нали все пак това дете трябва освен да бъде хранено и гледано що годе добре, да бъде и възпитавано. Интересно как да стане това, когато всички вкъщи трябва да работят, за да могат да поддържат някакъв по-нормален живот, не просто да оцеляват. А и да не забравяме, че един достатъчно умен родител би искал да даде възпитание, ценностна система, да го научи да мисли и да бъде човек. Е, явно цялото това нещо събрано под общото наименование "родител" се оценява на 240 лв. Другия вариант е просто при много малък процент от родителите – имат достатъчно доходи, дори единият да не работи. Съгласете се обаче, че това си е направо изключение в днешно време.
     Да си родител е голяма отговорност. В България да си родител е цял подвиг, достоен за награда. Ако скоро не станат приоритет българчетата, и не се насочат усилията към това повече българки да раждат...тогава наистина сме загубени. А в личен план – ако положението остане същото, аз със сигурност няма да стана мама. Поне не мама в България.

обраЗОВание

   Щеше ми се най-сетне да напиша нещо позитивно. Да, обаче живеем в България – страна която мрази младите умни хора, страна която не предлага никакви възможности пред тях, страна толерираща простотията, лицемерието, и тарикатите – както по-дребните, така и по-масивните. Много мразя да ми говорят в трето лице неизвесно число – ТЕ. Кои са те?! От няколко седмици слушам всевъзможни комбинации с това ТЕ, основно въртящи се през фразата „ТЕ съсипаха българското образование...” Ама кои са тия ТЕ!

   Аз съм дете на демокрацията, и въпреки че съм родена по време на „другия” режим, нямам никакви спомени от него. Обаче пък съм дете на новите „добри практики” в българското  образование. Като ученичка много мразех да ми казват „Вие сега нищо не учите, ние едно време...” Тук  изключвах автоматично слуховите рецептори, защото следваха дълги и предълги разкази. Години по-късно, вече завършваща средно образование, ми се случваше да слушам бисери, породени от знанията на по-малките от мен. Тогава обаче рядко казвах „По наше време се учеше повече”. После станах университетски служител – така се стекоха нещата, и то точно с „малките” се занимавах. Тогава вече започнах сериозно да се замислям над репликата „по наше време”. Защото ние си бяхме белите мишлета в образованието – на нас се прилагаха новите системи. Обаче тия нови системи се променяха през година – две. Резултатът е налице – когато някой е достатъчно неграмотен, за да допусне 3 правописни грешки в изписването на специалността си в студентската си книжка, значи наистина нещо там, в основата, куца. И то генерално куца.

  Имам нещастието да познавам много млади хора, завършили педагогика. Казвам имам нещастието, защото знам много точно какво се случва с тях след като завършат. Повечето не работят това, за което са учили. Нормално. Когато ти заплащат по-добре да продаваш гащи, вместо да преподаваш в училище, първо се замисляш и ти става тъжно и жалко. Жалко, че си учил толкова години. Старание, труд, жертви, лишения и инат са необходими, за да завършиш. И после какво? Когато трудът ти не е оценен се питаш въобще имало ли е смисъл всичко това и дали не си пропилял толкова години за нищо. Лошото е, че тези въпроси не си ги задават само завършилите учители, а и всички които полагат интелектуален труд. И в един момент просто спираш да имаш мечти и се хващаш за гащите, модните парцалки или в денонощния с цигари и алкохол, просто защото трябва да си плащаш сметките и що годе да вързваш двата края. Месец след месец, след месец...и така докато усетиш, че младостта ти е минала и едва ли ще ти се отдаде възможност да работиш това, което ти харесва и за което си учил. Защото освен да го научиш, трябва и да те влече да го практикуваш. Викат му призвание. Призвание е да си педагоК /както пишеше наскоро в една обява за работа/, призвание е да си историк, дизайнер, учен, философ и всички онези специалности които, явно в България скоро няма да бъдат с адекватно възнаграждение.

  Когато аз самата завърших и държах ценната хартийка, наречена диплома в ръцете си, имах много мечти. Сега се замислям, че съм била с прекалено розови очила. В момента  съм с диоптрични и виждам много ясно – България не желае умни хора. В България се цени обслужващият персонал. Защото той не е научен да мисли. Така е най-лесно и най-удобно. Жалко, че репликата „Малък, но много прост народ” вече ни пасва идеално. И жалко за толкова много разбити мечти на умни хора.

КЗД или Как да Затрием Доброто (образование)

   Не искам да коментирам прословутите вече констатации, които на всичко отгоре освен пълни измишльотини са и всичко друго освен независими. Ще ми се да обърна внимание на образованието. И то не на кое да е образование, а на доброто образование. То не е плод само на едни скопчани и зле слепени хартийки наречени учебни помагала, струващи безбожно много и разпадащи се още при петото разлистване. Доброто образование е дело на всички, които имат някакъв досег с подрастващите – от ранна детска възраст до момента, в който облекат балните рокли и се качат в каретата, която в полунощ заедно с абитуриента се превръща в тиква. Идеята е, че учебния процес е нещо, което трябва да протича постоянно и не единствено благодарение на минималното количесто базисни знания, наляти из учебниците. Ако оставим децата само с това то...то се получава това, което е сега – попитайте някой работещ с деца които кандидатстват за който и да е ВУЗ. Повечето описват ситуацията по следния начин „с всяка година все по-зле”. Тогава? Тогава това, че в учебниците нямало описани жени зидари или хлебари е все там . В крайна сметка аз за професия „хлебарка” не съм чувала, за „зидарка” и „пилотка” също, но това явно не пречи да се изкривяват и нагаждат да са удобни някакви „факти”. В България едиственото нещо, което правим най-добре е да замазваме проблеми и да отвличаме вниманието от тях. Защото някак по-лесно е да разпалим уж проблема с образованието с едни нагласени доклади, че видиш ли Ботев е някакъв голям расист и че в днешно време не можело така. Кое е по-голям проблем – това че не знаят кой е Ботев и не са прочели и един ред от него, или това, че е назовавал нещата с истинските им имена. И 20 страници за Ботев да плеснете сега из учебниците за „назидание” на въпросната комисия, ако няма кой да насърчи учениците да го прочетат и възприемат е все там. Защото най-важно от всичко е не кое как е написано, а как ще бъде обяснено  в час. Защото всяка една дума, написана в който и да е учебник, без да бъде вложен смисъл в нея си остава просто поредица от букви, а произнесена - поредица от звуци.В момента от Комисията се захващат просто за думи и търсят под вола теле. Или в случая - под омразата към робството расистки идеали.
    До колкото помня, защото все още не съм на преклонна възраст и не беше много далеч във времето, идеята беше децата да учат максимално много в час, а упражненията вкъщи да са по-скоро припомнящи говореното и обясняваното в час. Е? Човек може да създаде желание за допълнителни знания в едно дете само с добре обяснен материал – няма значение, коя ще е дисциплината. Запалиш ли веднъж детето да прочете нещо допълнително извън учебния материал, то не само ще възприеме по-добре автора и епохата в която е творил, но и ще може да сравнява с това, каето се случва в днешни дни. А нали именно това е основната цел на ученето – да те накара сам да мислиш, анализираш и вадиш заключения. А ако знаеш, как да разсъждаваш, тогава би разбрал, че въпросните независими изследвания на Комисията са напръно лишени от всякаки  анализ, логика и следователно логични заключения.

Очи срещу зъби

Много нещо се изписа, много хора се джафкаха, но резултатът е нулев – втори смъртен случай след нападение на глутница бездомни кучета.

Много патетични писания изчетох, та чак фактите из тях почнаха да се изтъркват от повтаряне. Че сме първи по брой деца с тении, че всъщност наистина не знаем колко са точно кучетата в София, камо ли в страната, че половината били изгонени от стопаните си.

Факти много. И смъртта също е факт, неоспорим при това. Лошото е че се плюем и ръмжим едни други и дотам.

Искам обаче да обърна внимание на нещо, за което никой не се досеща да спомене. Явно все още не се случва често. За наше най-голямо щастие. Говоря за нападенията на глутниците бездомни към кучетата водачи. Преди време пред мен можеше да се разиграе една доста кървава сцена и само късметът на човека помогна да няма поредната статистически лоша развръзка. Двама доставчици тъкмо паркирали буса се отзоваха светкавично на човека с кучето, което видимо нямаше как да се справи и да опази стопанина си без чужда помощ.

Наскоро мина базарът на книгата. Там имаше и представители на „Очи на четири лапи”, които обясняваха с какво се занимават и как може да помогне човек, стига да има желание. Показаха ми и белезите по кучето което беше с тях, защото първият ми и доста логичен въпрос, след всичко случващо се, беше как се справят при разходките. Оказа се, че всеки един от „гледачите” на кучета е изпадал неведнъж в такава рискова ситуация.

Винаги съм искала да взема за отглеждане кученце. Знаете, те се гледат определено време (12 месеца) и после годните от тях се взимат за обучение. Единственото, което ме спира да взема едно такова малко кученце и да го гледам, не е това, че после ще трябва да го върна, а това, че ме е страх да го разхождам. Да, съвсем сериозно. Живея на „пъпа” на столицата – „Попа” - и вече не броя новите „попълнения” в квартала, защото са прекалено много. Но да кажем грубо, около дома ми има 4 глутници от по няколко доста охранени и често нападащи домашните кучета екземпляри. Дори и да го опазя някак това куче, искам да знам как точно бъдещият му незрящ стопанин би се справил в такава ситуация. Отговорът е ясен - доста трудно и с много късмет.

Не мисля, че някой от така наречените „кучелюбци” ще застане на страната на бездомните в такъв случай. Ако застане – жалко, значи определено не е толкова „хуманен”,  за колкото се мисли.

Не стига че едва се намериха средства, за да продължи наистина благородната работа на фондацията, ами и бездомните кучета са една доста голяма пречка, както за зрящите гледачи, така и за незрящите такива. Защото, съгасете се, най-вероятно доста от приемните семейства си задават същите въпроси като мен.

Не мислите ли, че е по-хуманно някак незрящите хора да се движат без страх из европейските ни улици? Защото, за разлика от нас, те не могат да видят из градинките напред и около тях къде точно се излежава глутницата. И се съмнявам някой от тези хора да излиза без страх на улицата. Защото за тях си е цяло приключение с неясен край. А нали всеки трябва да е свободен най-малкото да се движи посред бял ден без страх за живота си из улиците?

Така че действията трябва да са светкавични, ако не искаме следващата жертва да е човек с куче-водач. Избор вече нямаме – или те нас, или ние (възможно най-хуманно) тях.

да Очистим България

Явно почистихме за един ден, за да може вече спокойно да си почнат строителните дейности... Чудя се как ли бихме изглеждали в очите на някой, който идва от друга планета – сами режем клона на който сме седнали. Сутринта слушах спор „за” и „против” въпросния закон, приет вчера и накарал стотици хора, въпреки адската жега да седнат, в знак на протест,  на централно кръстовище в столицата. Че отдавна никой не вярва, че страната ни е демократична, това е ясно. Обаче прави впечатление, че никой пет пари не дава за това, какво мисли мнозинството. Въпросът е, защо бутнахме мавзолея, като има кой да положим в него? Защото в централните емисии не споменаха нищо за стотиците, а за единицата, че получила кирка и крава на рождения си ден. Да, същият, който сме положили в мавзолея още приживе. Въобще не ми пука, кой какво му е подарил. Обаче, истински се зарадвах на това, което за броени часове се случи, пък било то и в социалните мрежи. Лавинообразно рестеше броят на хората, които без да се замислят отсякоха – това не е редно! Да, никой не може да ме убеди „за”, че 30 години щяло да бъде писта и после, като минели тези години, пак щяло да е гора. АЛО?! На кой свят точно живеете?! До колкото помня в България все още има най-много интелигенти хора.

Проблемът не се изчерпва само с протеста. След протеста, днес, естествено имаше и обичайните коментари... хипари били, друсалки били. Добре, при протестите след събитията в Катуница бяхме скинари, хулигани, друсалки, пияници... Сега сме хипари, друсалки, червено и синьо зелени... Май от всичко общото е, че какъвто и да е повода все тези, които се противим сме друсалки. „Свестните у нас считат за луди...”. Актуалното звучене е свестните у нас считат за друсалки. Факт. Днес излезе и снимка от снощи с една „надрусана” баба, която са я задърпали чичковците на реда. Няма що! Много добре! Пак се изложихме пред чужденците!

 Нямало разрешение за протест. Те пък всички исторически протести са ставали с предизвестие. И за всички революции са предупреждавали в общините.  И кървавото писмо сигурно е било пратено 72 часа преди да избухне Априлското въстание...

Убедена съм, че всички знаят какво ще последва. И всички знаят, на какво са способни младите хора. А медиите трябва да внимават много – колкото повече изкривяват фактите, толкова повече се поражда желание истината да излезе наяве. А нали знаете – чашата на търпението може да прелее и от една единствена капка. Българската чаша вече пълна. Въпрос на брой капки е кога народния гняв ще сполети народните избраници.

След бал качулка

Еми, да, на всички ни се иска ХабитуриентитИ да са ни малко по... по какви? По-умни, едва ли? По-добре изглеждащи – ами вижте родата около тях, каквито дъртите, такива и младите. Вярно, за човек който има някаква култура и мааалко естетически усет почва след четвъртия лилав слон с пайетки, пъхнат в 4 размера по-малка „рокля”, да му се драйфа...Е, и? Както се казва не можеш да научиш никой на вкус, при положение, че цял живот му е обяснявано, как е единствен и неповторим, на мама талантливото ангелче, което и с перо в задника да излезе, всички ще продължават да му се възхищават. Роклите им били отврат. Факт. Обаче пука ли им? Естествено, че не! Гледам колегите от модния бранш възмутени. От какво точно сте възмутени? От това, че наистина масата изглеждат много зле, или че са тръшнали бали с пари на някой друг, който ги е излъгал, че изглеждат добре? ...

Нещото, което особено много ме подразни е снимката на „мацки” във вихъра на купона пред Ал. Невски... и едната с изкочили цици. Както е модно да се казва в Шопландия – „Скандааално!”. Факт! Наистина е ужасно, особено ако се замислим, че това не е балкански манталитет, а български, защото другата такава страна на Балканите не се сещам. При съседите ни от ранна детска възраст се възпитава, че в църква момичетата и жените влизат с покрити глави и рамена, с дълъг ръкав и по възможност не с минижуп. Мен лично, като дете, гърците са ме връщали на входа на храма, защото нямам нещо, с което да си покрия главата преди да вляза вътре, нищо че съм турист… В България такова нещо няма. Добре де, хубаво, ще преживеем, че по празниците камерите, колкото и да се стараят, все хващат някоя „пичка”, която аха да е дошла от магистралата, ама айде и тя вярваща явно, ще и го простим. Но да си по цици на стълбите пред храма… Къде сбъркахме, питаха хипарите в една реклама на модна марка газирана напитка, когато синът им излезе изтупан.....Факт е, че двама идиота не могат да родят гений / или може и да могат, но това е сензация, точно като за реклама/.

И какъв е изводът след поредния бал – драги ругаещи, сърдете си се сами на себе си, защото децата не са виновни. В крайна сметка едно дете не може само да се научи на нещо, без да има подходящ пример, както в дома си, така и на улицата, и в даскалото и където се сетите още. Така че всички тепърва ще си духаме попарата, която сами сме си надробили. Звучи вече шаблонно, но си е така. Защото усет към красота, естетика и някакви морални правила се възпитава... и се възпитава преди да навършат 18, защото после вече е след бал качулка.

Страшно.....по-страшно

Кое е по-страшно – да е родено на улицата или да е изритано от стопанина си... или да е избягало от него.

От вчера чета всевъзможни коментари относно бездомните кучета. Е, може и да не съм права, но съм права за себе си – като човек, нападан нееднократно от куче, а миналата пролет - от глутница. Смятам, че трябва да се вземат радикални мерки. И не, те не включват само и единствено поголовно изтребление на съществуващата популация.

На всички им е пределно ясно, че самите животни не са виновни. Не на всички , но поне на тези които могат до някаква степен да използват главите си не само за баланс, а и за мислене.

Вината си е изцяло наша, дори не и на „Екоравновесие” или на по-малко или повече балансиращи с главите си екозащитници. Вината си е чисто наша. Лошото е, че винаги в нашето криворазбрано отечество трябва някой да умре, за да се случи нещо и да си отворим очите, че, видиш ли, то наистина имало проблем...

И аз също се смятам за виновна. В нормалните държави когато нещо не ти харесва, започваш да търсиш начин да го промениш. Замислям се, че ако сам не си отстояваш правата, няма кой да ги отстоява заради теб.

И искам. Искам най-сетне повече хора да почнат да мислят и да мислят не само за това колко пари са откраднали еди-кои си и не са си свършили работата, изпрали са си ги, а нас ни хапят и нападат. Жертва си, когато сам повярваш, че си жертва. Иначе просто си прецакан. Това не е правилният начин на мислене по проблема. Правилният начин е: оттук насетне к’во правим?

До това положение вече сме стигнали, добре, приемаме го за ново начало и започваме да поправяме грешките. Защото всеки има право на грешка. Най-важното е да я осъзнаеш. Там се крият всички отговори за поправянето й.

За момента обаче тъпчем все на едно място, обвиняваме този и онзи и толкоз. А глутниците стават все повече. Избягалите или изгонени кучета също. Хранещите ги по улиците също. Кастрираните - все по-малко, а нахапаните - все повече.....

Доколкото помня, живеехме в град, при това столица в Европа... не някъде из Третия свят или из джунглата, че да оцеляваме на природните принципи.

От стъкло и метал

Още те учудват такива самодейности?!”. Това беше реакцията към сестра ми, когато на 25 януари прочетох статията за новото архитектурно безсмислие, изникнало на мястото на дома на Стефан Стамболов в София. Вместо историческа сграда, на ул. „Раковски“ ще бъде открита поредната модна бизнес постройка.

Да си призная честно, за Стамболов сигурно знам доста по-малко, отколкото ми се ще. Като дизайнер обаче съм възмутена и огорчена от това, което се случва с всички архитектурни паметници, които имаме. Да се говори за култура в България вече е повече от смешно. Тук-таме все още се намира някой Дон Кихот, който гони вятърни мелници – в нашия случай – пробва да постави на вниманието на обществото наболял проблем, свързан с „кОлтурата”... А реакцията обикновено е еднозначна – „Хм, а не е ли по-добре да говорим за нещо друго“. Например, кой е номиниран за тазгодишните Оскари?!

Вече приемаме за маловажно, ако се заговори, че по-стара къща с история и значение е оставена да рухне, защото…  „ръцете ни са вързани от административните разпоредби”.... Абе, честно, пука ми за вашите разпоредби! Не е геройство да оставиш къща-музей да рухне, само защото е на апетитно петно в града и моментално след това да го продадеш на този, който плати най-много. Геройство е да я запазиш, въпреки всичко, да я реставрираш, да я направиш интересна не само за чужденците, а дори и за хората, живеещи и работещи в непосредствена близост до нея.

Не искам да говоря с патос, нито да използвам изтъркани фрази. Тях ги слушаме постоянно всяка вечер, по всички канали, приблизително към 19-20 часа местно време. Ще ми се тези грозилища, които никнат като гъби след дъжд във всеки по-голям наш град, при това в старите части, просто да изчезнат. Нека си ги има – в новите части на града, така както се случва в по-цивиливизованите страни (не говорим само за тези на запад, а и за тези на изток, че и на север).

Имах удоволствието преди доста години да посетя Варшава – град, разрушен до основи и вдигнат от нулата наново. Възхитително място! Стари, огромни постройки в центъра на града, възстановени след всичко и запазени като горди представители на архитектурната епоха от която са....Не всичко модно е обезателно красиво . Факт! Особено когато не се връзва с нищо от това, което го заобикаля. Именно в това отношение, отново възприемаме криво, отново е криворазбрана тая пуста цивилизация...И никога, ама никога няма да ми е кеф да вървя из старата част на София и между всички стари сгради да гледам такива, които са като телепортирани от Дубай. Изглежда нелепо и тъжно! Ама какво да се прави. В България сме. Ние винаги – накуцвайки – тичаме след модната цивилизация и изоставяме с лека ръка вековната си история... за да градим новата – от стъкло и метал.