Вчера беше паметна дата за всички. 140 години от обесването на Левски. Около паметника - пълно с хора. Заглеждаш се - повече униформени, отколкото граждани. Цялата власт изсипана там. Преклонили уж главици. А Апостола - той сигурно се обръща още в гроба. Защото това което се случи снощи е жалко и е повод за срам във всеки уважаващ се българин.
Да, разплаках се. Стисках зъби, но сълзите бликнаха когато на фона на мощно "Ууууу" пуснаха химна. Жалко. И бабата до мен се разплака. Щеше ми се да знам какво и минава през главата в този момент. Защото през моята хвърчаха прекалено много мисли и всички се пънеха да станат по-важни от другите. Точно като хората, събрали се пред паметника...
И забравихме в същност защо сме там. Защото той не е искал да го снимат, да го познават всички, да е известен, да е велик. И именно за това е велик. Казват, че гении се раждат на 100 години веднъж. Минаха 140, а аз гений сред нас не виждам. Виждам мишки и жабоци в скъпи костюми, с които прикриват жалката си комплексирана същност. Виждам сиви и бели опитни мишки, които им се кланят или шумно показват, че не ги одобряват...ама пак си остават мишки. Не съм убедена, че оценяваме свободата си. Ще кажете каква свобода, то това свобода ли е...и нататък е ясно. Свободата първо идва от теб самия. Справиш ли се със собствената си свобода, тогава значи си направил първата най-важна и трудна крачка. Звучи доста изтъркано, но, уви, е така. Снощи сред нас нямаше много свободни хора. Малкото свободни бяха със сълзи на очите, осъзнавайки някаква малка част от това, което символизира обесването на Левски. Ако не се преборим със собствените си страхове, мисли, бариери и жалки личностни желания, никога няма да му отдадем истинското признание, което заслужава. Никога!
А той - Той навярно ще ни прости за пореден път жалкия цирк, разигран снощи на мястото, което го прави недостижим.
