Надежда между два протеста

Три пъти започвам да пиша и три пъти се отказвам. Не намирам подходящите думи, за да опиша, защо беше един доста различен протест. Да спасим Иракли е кауза, която подкрепям с всички мои крайници. Защото съм от поколението, което е отраснало по палатки из природата. Не по спа центрове. Нямахме търпение да станем на 18, за да може да ходим навсякъде, където искаме. Не за да си сложим силикон...но не за това пиша.
Хората излезли онази вечер и хората, които ще излязат на протест отново утре вечер знаят, и им е пределно ясно, какво ще се случи. И им е писнало вече много от хвърляне на прах в очите. Вече не сме на 18, а доста по-големи. Розовите очила отдавна бяха сменени с диоптрични, за да виждаме по-добре какво се случва или по-скоро какво не се случва. И когато нещо не се случва години наред, а се обяснява че "с нас е промяната"...това вбесява. А както знаем - всяка промяна настъпва с общественото преливане на чашата. И тя вече прелива. Беше малко по време на протестите за Витоша. Следваха контрапротести и едно много "неочаквано" пожарЧЕ в планината...И? Да виждате някаква промяна? Полахме си, в случая - повикахме малко пред общини, Народно събрание, на Орлов мост и всичко утихна...както винаги.
Този път обаче нещата вече не са както преди. Защото преливането е голямо. И оправдания и успокоения в национален ефир вече не вършат работа. Работата я върши фейсбук. На принципа "аз сам съм медия" явно се получават доста добре нещата. Защото хората вече не вярват на никого. Особено когато изкарват тях и приятелите им "лумпени" и "наркомани".
Да се интересуваш малко по-далеч от собствения си нос и гъз не е наркомания. Не е и лумпенизация. Това значи, че ти пука, че имаш достатъчно мозък, за да разсъждаваш трезво. Е, разсъждаваме трезво. И виждаме, че бъдещето не е никак розово. За децата ни пък съвсем. Единствения начин е просто да излезем и да кажем СТИГА!
Това е едно отчаяно стига. Хората около мен коментираха. И коментарите не бяха с дозата надежда, която съпътства такива събития. Не. Едва ли и утре вечер ще я има тази чиста надежда. Но...надежда винаги има.
Юни е близо, опичайте си акъла и помислете много добре, на кого да връчите вашата надежда. За да не я залеят с бетон и да прокарат писти през нея! Вече не сме на 18. Сега нашият глас трябва да се чува, не този на бабите ни или на тези, които издържаме на гърба си като съвестни граждани...

За мечтите и порастването...

Коледа, Нова година, "home sweet home", "Том и Джери", кисело зеле с ориз, "Сам вкъщи", спане до късно, препиване...въобще обичайната семейна празнична почивна идилия. Пристигам в "дълбоката провинция", както обичат да се изразяват столичани от има-няма едно поколение, и съм си вкъщи. Много агро, много нещо. Цъкам безразборно каналите, представяте ли си, то и в малките градове имало кабелна! Хващам игрално филмче- изтървам естествено началото, ама тази Мери Ленъкс ми звучи много позната, а и Индия нещо забъркана в сюжета, че е и озвучено при това, не както обикновено със субтитри. Започвам да гледам. Ама то било по любимото ми четиво като дете - "Тайната градина" /автор:Франсис Ходжсън Бърнет - честно първите му две имена не ги помнех, но пък за това си има Гугъл/. Колко пъти съм я чела тази книжка нямам спомен, но със сигурност е двуцифрено числото. Заради тази Мери аз си имах градинка в двора на вилата ни, копаех си я, поливах си я и държах друг да не пипа нищо из нея, и си мечтаех, че като стана голяма и стана голям дизайнер /много розови детски мечти/, ще си имам къща по мой вкус и проект, ще си имам страхотна градина и ще живея спокойно. Дрън дрън! Гледам го това филмче, спомням си за детството и ми става едно такова носталгично, тъпо и много скапано цялото настроение. Замислям се за пустото био производство, за домашната лютеница на баба, за мангалите дето ни опоскаха къщата, като марокански скакалци за отрицателно време, за бадемите на прабаба ми дето ги изпочупиха и не можеш разбра вече какво е било...Абе аз кога порастнах и станах толкова черногледа? Що не си гледам филмчето и не се радвам на дечицата дето бягат из тайната си градина? Кой идиот ме би по главата да завършвам вишУ в България? Кой? Тук остават хора на които не им се живее /явно/. Гледам в био магазините някакви неща - не са ми много по джоба, ама се старая и да не ям дървении и разни неща дето приличат уж на плод, пък докарват на нещо неустановено като вкус, може би райграс някакъв. Все пак съм от поколението израстнало с истинските домашни храни и домашни големи домати /както ги описва Алек Попов си бяха направо!/. Обаче става все по-трудно - бабите и дядовците, които преди няколко години продаваха по пазарите разни "уродливи" домати вече измряха. Няма кой да ги наследи да гледа нещо по тяхната земя - децата и внуците им мият чинии и гледат други баба и дядо някъде в чужбината...ААААААА! А ние ядем хранителните експерименти на тези, дето се дърпаха да ни приемат в Съюза си, щото сме били назад. Ама откак сме напред, с тях, дръпнахме много назад и всичките ни градини се превърнаха в това, което беше тайната градина в началото на романа. Даже в Индия са по-добре от нас! Поне нямат такава зима, дето да се чудиш с какво да пътуваш из провинцията - ни БДЖ, ни нови магистрали, всичко в сняг! И си копаят собствените градинки! И си ги поливат, пък било то и с вода от спорно чистата /предостатъчно наторена/Ганг....
Филмът свърши, денят също. Заспивам и сънувам. Сънувам къщата, баба и дядо, сънувам зайчетата които гледаха, за да им се радваме със сестра ми, сънувам и мангали! Черни, грозни, уродливи! СЪБУЖДАМ СЕ! Влизам в интернет да чета съновника какво значи да сънуваш циганин. Пише - предателство от близки или свързани с вас хора...А кой е свързан с мен? Май никой освен роднините ми и близките ми, ама те са на същото дередже като мен, че и те сънуват постоянно цигани. Защо? Какво значи това? И кой ще НИ предава? Или този някой отдавна вече ни е предал и е забравил.
Добре, че празниците свършиха. Иначе филмчето си беше супер. Даже някой ден мисля пак да го гледам. Тогава, обаче, си мечтая да си имам моята градина, да съм обградена от мили и готини съседи със свои красиви градинки...Ех!