Много нещо се изписа, много хора се джафкаха, но резултатът е нулев – втори смъртен случай след нападение на глутница бездомни кучета.
Много патетични писания изчетох, та чак фактите из тях почнаха да се изтъркват от повтаряне. Че сме първи по брой деца с тении, че всъщност наистина не знаем колко са точно кучетата в София, камо ли в страната, че половината били изгонени от стопаните си.
Факти много. И смъртта също е факт, неоспорим при това. Лошото е че се плюем и ръмжим едни други и дотам.
Искам обаче да обърна внимание на нещо, за което никой не се досеща да спомене. Явно все още не се случва често. За наше най-голямо щастие. Говоря за нападенията на глутниците бездомни към кучетата водачи. Преди време пред мен можеше да се разиграе една доста кървава сцена и само късметът на човека помогна да няма поредната статистически лоша развръзка. Двама доставчици тъкмо паркирали буса се отзоваха светкавично на човека с кучето, което видимо нямаше как да се справи и да опази стопанина си без чужда помощ.
Наскоро мина базарът на книгата. Там имаше и представители на „Очи на четири лапи”, които обясняваха с какво се занимават и как може да помогне човек, стига да има желание. Показаха ми и белезите по кучето което беше с тях, защото първият ми и доста логичен въпрос, след всичко случващо се, беше как се справят при разходките. Оказа се, че всеки един от „гледачите” на кучета е изпадал неведнъж в такава рискова ситуация.
Винаги съм искала да взема за отглеждане кученце. Знаете, те се гледат определено време (12 месеца) и после годните от тях се взимат за обучение. Единственото, което ме спира да взема едно такова малко кученце и да го гледам, не е това, че после ще трябва да го върна, а това, че ме е страх да го разхождам. Да, съвсем сериозно. Живея на „пъпа” на столицата – „Попа” - и вече не броя новите „попълнения” в квартала, защото са прекалено много. Но да кажем грубо, около дома ми има 4 глутници от по няколко доста охранени и често нападащи домашните кучета екземпляри. Дори и да го опазя някак това куче, искам да знам как точно бъдещият му незрящ стопанин би се справил в такава ситуация. Отговорът е ясен - доста трудно и с много късмет.
Не мисля, че някой от така наречените „кучелюбци” ще застане на страната на бездомните в такъв случай. Ако застане – жалко, значи определено не е толкова „хуманен”, за колкото се мисли.
Не стига че едва се намериха средства, за да продължи наистина благородната работа на фондацията, ами и бездомните кучета са една доста голяма пречка, както за зрящите гледачи, така и за незрящите такива. Защото, съгасете се, най-вероятно доста от приемните семейства си задават същите въпроси като мен.
Не мислите ли, че е по-хуманно някак незрящите хора да се движат без страх из европейските ни улици? Защото, за разлика от нас, те не могат да видят из градинките напред и около тях къде точно се излежава глутницата. И се съмнявам някой от тези хора да излиза без страх на улицата. Защото за тях си е цяло приключение с неясен край. А нали всеки трябва да е свободен най-малкото да се движи посред бял ден без страх за живота си из улиците?
Така че действията трябва да са светкавични, ако не искаме следващата жертва да е човек с куче-водач. Избор вече нямаме – или те нас, или ние (възможно най-хуманно) тях.
0 коментара:
Публикуване на коментар