От вчера се чудя как точно да оформя текста към тази снимка. Като всеки човек, който обича да снима, не пропускам възможност при хубаво временце да изляза с апаратчето на разходка. Лошото е, когато попаднеш на такъв кадър в центъра на столицата точно до една от най-известните улици в страната – Витошка. Любимо място за шопинг от бутици на известни европейски марки. Само че....при вида на това куче един нормален европейски гражданин възникват няколко въпроса. Първо защо това животно няма маркировка на ухото – т.е. не е преминало през нито една от службите, занимаващи се с тях и съответно пренася най-различни видове болести. Второ – защо в центъра на столицата на около 100тина метра / няма и толкова дори/ видяхме още 7 такива, със същите внушителни размери, пак не маркирани....Никога няма да забравя за разкъсаното дете, което почина 2009, нито за бабата с изядените крака. Та ако не можем да се справим с бездомните кучета в столицата, как ще се справим в по-малките населени места из страната. Много обичам природозащитниците, но има разлика в това да мислиш за животните и в това да ти пука по-малко за хората, отколкото за животните. Особено любимото занимание ми е да чета коментари под снимките в група „Заедно срещу насилието над животните!!!”....В главата ми се върти един въпрос – къде започва и завършва хуманното отношение към животните и къде започва и завършва експлоатирането и израждането на идеята за съпричастие към бездомните животни. Явно пак се получава „Криворазбраната цивилизация”. Не смятам, че е нормално всяка сутрин да виждам как кучета препикават Паметника на незнайния войн. Като ги видя винаги си мисля, че това е най-точното обрисуване на цялата картина, наречена България. С кучетата не можем се справи, камо ли с по-важни неща като здравеопазване, икономика и демографски проблеми. Но те нещата са си навързани, поне според мен.
Винаги може да търсим виновни в случая – тези, които трябва да ги кастрират не го правят, а само прибират парите, нямаме култура към това как да гледаме домашен любимец, няма кой да следи, да контролира и да санкционира.......причини бол.
Обаче.....няма да върнем детето, нито краката на бабата....каква полза, че си дрънкаме тези приказки и клатим в потвърждение глава. Само си лаем. А те ни хапят. Някога си мисля, че просто сме влезли в някакъв кръг и караме по инерция, която бавно намалява.....Ами като спрем?! Тогава какво?
Жената на ст. Васил Левски всяка сутрин ще продължава да събира 10тина тежащи 2 пъти колкото мен бездомни песа, които като отиват при нея правят задръстване по пътя и лаят в нейна защита всеки. Някога се замислям защо не вземе да си ги прибере вкъщи, като толкова много ги обича – те така или иначе я защитават от минаващите случайно покрай нея хора, че дори и им налитат. Много ни е позната и родна картинката мама пие кафе лятото на масичките вън, а детето се рови в пясъчник пълен с кучешки лайна. Или любимата ми част – вечер си хващаш такси, защото ходят на глутници и нападат.....а са много, ужасно много. Ако ги брояхме към естествения прираст от доста години сме на голям плюс.
Ще ми се просто да започнат наистина да ги кастрират и да налагат солидни глоби, както в другите цивилизовани държави. Гарантирам, че до няколко години популацията им ще намалее драстично. Болните от кучешка тения деца – също. Нахапаните хора – също. Изядените и убити от глутниците – също. Но това явно е непостижимо в нашите условия. Явно трябва и ние да се научим да хапем, а не само да лаем и ръмжим....и търпим.
0 коментара:
Публикуване на коментар