Страшно.....по-страшно

Кое е по-страшно – да е родено на улицата или да е изритано от стопанина си... или да е избягало от него.

От вчера чета всевъзможни коментари относно бездомните кучета. Е, може и да не съм права, но съм права за себе си – като човек, нападан нееднократно от куче, а миналата пролет - от глутница. Смятам, че трябва да се вземат радикални мерки. И не, те не включват само и единствено поголовно изтребление на съществуващата популация.

На всички им е пределно ясно, че самите животни не са виновни. Не на всички , но поне на тези които могат до някаква степен да използват главите си не само за баланс, а и за мислене.

Вината си е изцяло наша, дори не и на „Екоравновесие” или на по-малко или повече балансиращи с главите си екозащитници. Вината си е чисто наша. Лошото е, че винаги в нашето криворазбрано отечество трябва някой да умре, за да се случи нещо и да си отворим очите, че, видиш ли, то наистина имало проблем...

И аз също се смятам за виновна. В нормалните държави когато нещо не ти харесва, започваш да търсиш начин да го промениш. Замислям се, че ако сам не си отстояваш правата, няма кой да ги отстоява заради теб.

И искам. Искам най-сетне повече хора да почнат да мислят и да мислят не само за това колко пари са откраднали еди-кои си и не са си свършили работата, изпрали са си ги, а нас ни хапят и нападат. Жертва си, когато сам повярваш, че си жертва. Иначе просто си прецакан. Това не е правилният начин на мислене по проблема. Правилният начин е: оттук насетне к’во правим?

До това положение вече сме стигнали, добре, приемаме го за ново начало и започваме да поправяме грешките. Защото всеки има право на грешка. Най-важното е да я осъзнаеш. Там се крият всички отговори за поправянето й.

За момента обаче тъпчем все на едно място, обвиняваме този и онзи и толкоз. А глутниците стават все повече. Избягалите или изгонени кучета също. Хранещите ги по улиците също. Кастрираните - все по-малко, а нахапаните - все повече.....

Доколкото помня, живеехме в град, при това столица в Европа... не някъде из Третия свят или из джунглата, че да оцеляваме на природните принципи.

От стъкло и метал

Още те учудват такива самодейности?!”. Това беше реакцията към сестра ми, когато на 25 януари прочетох статията за новото архитектурно безсмислие, изникнало на мястото на дома на Стефан Стамболов в София. Вместо историческа сграда, на ул. „Раковски“ ще бъде открита поредната модна бизнес постройка.

Да си призная честно, за Стамболов сигурно знам доста по-малко, отколкото ми се ще. Като дизайнер обаче съм възмутена и огорчена от това, което се случва с всички архитектурни паметници, които имаме. Да се говори за култура в България вече е повече от смешно. Тук-таме все още се намира някой Дон Кихот, който гони вятърни мелници – в нашия случай – пробва да постави на вниманието на обществото наболял проблем, свързан с „кОлтурата”... А реакцията обикновено е еднозначна – „Хм, а не е ли по-добре да говорим за нещо друго“. Например, кой е номиниран за тазгодишните Оскари?!

Вече приемаме за маловажно, ако се заговори, че по-стара къща с история и значение е оставена да рухне, защото…  „ръцете ни са вързани от административните разпоредби”.... Абе, честно, пука ми за вашите разпоредби! Не е геройство да оставиш къща-музей да рухне, само защото е на апетитно петно в града и моментално след това да го продадеш на този, който плати най-много. Геройство е да я запазиш, въпреки всичко, да я реставрираш, да я направиш интересна не само за чужденците, а дори и за хората, живеещи и работещи в непосредствена близост до нея.

Не искам да говоря с патос, нито да използвам изтъркани фрази. Тях ги слушаме постоянно всяка вечер, по всички канали, приблизително към 19-20 часа местно време. Ще ми се тези грозилища, които никнат като гъби след дъжд във всеки по-голям наш град, при това в старите части, просто да изчезнат. Нека си ги има – в новите части на града, така както се случва в по-цивиливизованите страни (не говорим само за тези на запад, а и за тези на изток, че и на север).

Имах удоволствието преди доста години да посетя Варшава – град, разрушен до основи и вдигнат от нулата наново. Възхитително място! Стари, огромни постройки в центъра на града, възстановени след всичко и запазени като горди представители на архитектурната епоха от която са....Не всичко модно е обезателно красиво . Факт! Особено когато не се връзва с нищо от това, което го заобикаля. Именно в това отношение, отново възприемаме криво, отново е криворазбрана тая пуста цивилизация...И никога, ама никога няма да ми е кеф да вървя из старата част на София и между всички стари сгради да гледам такива, които са като телепортирани от Дубай. Изглежда нелепо и тъжно! Ама какво да се прави. В България сме. Ние винаги – накуцвайки – тичаме след модната цивилизация и изоставяме с лека ръка вековната си история... за да градим новата – от стъкло и метал.

Медиите без контрол

Интересни времена. България е едно от малкото места където „1984” се среща с „Медиите под контрол”. Ами интересен хибрид се получава. Така като гледам, повечето българи вече са наясно, че на медиите определено не може да се вярва, че демокрацията определено не е това което би трябвало да е и, че всичко ново е добре забравеното старо. 

Интересно. Как така определяме майките с деца и пенсионерите като „лумпени”. Това явно е модна дума през последната седмица макар, че се съмнявам повечето от тези които я използваха, да са запознати със значението ѝ. Нищо неочаквано. Най-лесно е да манипулираш обществените нагласи. А и в понеделник тактиката „Ще повикат, ще повикат, пък ще си тръгнат” явно проработи.

Всъщност аз не знам какво се е случило в Катуница. Никой не знае. Защото това, което излиза като информация едва ли е самата истина. В българската журналистика отдавна липсва неманипулираното мнение. Защото кадрите които гледах час по-късно в новините, не са тези, които видях със собствените си очи пред НДК или пред Народното събрание. А там наистина се бяха събрали нормални хора, хора на които им е писнало да им обясняват как нещо не може да стане, защото трябва да сме толерантни. Настръхнах и от гледката на майка, хванала за ръка 4-5 годишното си дете, а в другата държаща трибагреника. Обаче това не е явно въздействаща картина, като за централни новини...или за каквито и да е новини. Защото е по-добре да изкараме недоволните, утайката на обществото, а не нормалните средностатистически жители. Е, изненада! Повечето събрали се в понеделник не бяха деграданти, а хора на които вече им е дошло до гуша. И не искаха да леят циганска кръв, а да покажат гражданската си позиция. Шшшшшшт! Тихо, че българските медии умуват как да изопачат истината.

Явно не е важно какво точно се случва в тая държава. Важното е да не ни помислят за расисти, че как ще се червим тогава пред ЕС. Пак ще вземат да ни укорят – я Уорлик, я някой друг, който никога през живота си не се е разхождал без ескорт и телохранители... Не знам докога ще си хвърляме прах в очите и ще се правим на непукисти. Предполагам докато станем малцинство...което вече не е в чак толкова далечното бъдеще. А дотогава хората на моята възраст ще се замислят дали да имат деца. Защото в акта им за раждане ще пише „българин”, т.е. човек който ще носи на гърба си няколко паразитиращи „социално слаби от малцинствен произход”.

Щрихи от една разходка

   Не разбирам защо в България идват все по-малко туристи. Ние сме толкова атрактивна и колоритна държавица. Направо балканската Индия, но в някакъв странен пародиен вариант...

Жалко, че нямах апарат в себе си. Зад „Св. Неделя”, точно до лъскавите витрини на „Валентино”, в дясно от входа на бутика някаква възрастна жена си е построила от кашони къщичка....и си стои в нея, скрита, почти невидима за пешеходците по улицата. Загледах се в нея – не изглежда, като да е с малцинствен произход. Обикновена българска баба. Почувствах се ужасно. На фона на сутрешния ми разговор за заплатите на депутатите и как една  голяма част от тях въобще не сме ги виждали, защото взимат „дейно” участие в политическия ни живот, тази отрудена баба беше там, в пълен контраст с лукса на магазина до нея. В пълен контраст и с бездействащите ни народни представители.

   Продължавам разходката напред. Точно срещу Съдебната палата, пред продължаващата редица от супер луксозни магазини, жена на възрастта на майка ми стъпва на криво и пада. Е как няма да стане това, като една с една  плочка няма равна. Сещам се за репортажа /не помня на коя телевизия/ в който чужденка казва какво е най-силното и впечатление от България – че трябва постоянно да си гледаш в краката. Помогнахме и да стане – явно ще се срещне с ортопед.

   Стигам до светофара където, естествено, всички пресичат на червено – от напудрените мацки с така модните това лято ботуши до едва вървящи дядовци. Всички пресичат все едно няма светофар. Чужденците можеш веднага да ги познаеш – гледат учудено пресичащите и чакат стриктно зеленото човече.

   Продължаваме по най-столичната улица – „Витошка”. Там поглеждам в страни, в една от витрините и какво да видя – възчерни работници демонтират остатъци от рафтове на фалирал или преместен магазин, а единия от тях си е бръкнал в гащите, гол до кръста и се чуди в кой ъгъл на магазина да си свърши биологичните пориви. Просто чудесно! На фона на цялата тази идилия малкото софиянци, останали все още в столицата, защото не са в отпуска нейде по морето, пият кафе на масичките пред заведенията, а до тях огромни улични песове спят в жегата. Естествено глутницата става да лае постоянно – при всяко минаване на стопанин с домашно кученце, който е  принуден да го пази за да не го изядат безстопанствените му братя. Всичко е обвито в прах от разкопките за поредната станция на метрото, а през прашния облак се вижда НДК и зад него Витоша.

...И това го забелязвам аз – която живея в България и съм свикнала с тези гледки. Не мога да си представя обаче, колко много незабележими за мен абсурди виждат чужденците. Е как да не дойдеш в България на почивка?

Неродно

Едно такаво хубаво ми става, като вляза в голям магазин от така наречените „супери”. Абе всичко си е супер вътре – чувствам се, много космополитно, граждаин на всяка една страна, с изключение на България. Вътре едни хубаво подредени рафтове с красиви опаковки – кеф, при зеленчуците и плодовете  - още по-хубаво. Те едни такива еднакви, красиви, точно като нарисувани. Е, вярно, че на повечето етикети пише я Турция, я Уругвай, а понякога дори и Нова Зеландия, ама да не ви пука – ето, хората знаят, че в България има кой да купи стоката им, при това тя е даже по-евтина от родната. Въбоще в нашите родни магазини е едно хубаво нееднородно, неродно, пълно разнообразие от стоки. Даже  се замислям къде им е акъла на нашите производители – за кво се трепят да обработват земите ни? Ами то много по-лесно да внасяме – като сметнеш с колко ти помага държавата в производството, направо прекупувай и продавай. Пък нашите земи кучета ги яли. Някой ще скочи да каже  „Нашите домати са по-вкусни”. Вкусни, вкусни...ама 4 лева килограма. Ей ги от Западно ЕС – 0.99 ст. При това промоция – цяла седмица. Друго си били наще  картофи. Друго, друго ама австрийските 2 пъти по-евтини. И хората ги купуват. Пука им та им дреме за нашия производиел. Той като дреме, така ще е. Хора, отворете си очите! Стига сте били толкова затворени и закостенели – купувайте неродното Европейско производство. Това, че си били изхвърляли боклуците в нашата градинка не е вярно – нашата отдавна запустя и е все тая какво има в нея. Хапвайте си ги спокойно и се молете следващия вирус да мре от българската ракия.

Доза сутрешен оптимизъм

    „Над 200 хил. искат да избягат завинаги от България”- чета, отпивайки от сутрешното си кафе. Оптимистичен вариант да започнеш поредния си работен ден в България, няма що. Това ме подсеща за едно есе, което имахме като задача едно време в класовете на гимназията. Тогава на мода беше да се пише на тема ЕС и бъдещото ни приемане в структурата. Аплодираха се всякакви ученически писания, изтъкващи качествата ни. Добре де, ама защо години по-късно, след като сме вече „вътре”, стават все повече тези които теглят майната на всичко, загърбват миналото и решават да бягат...завинаги. Завинаги. Тази дума винаги ме е плашела. А и народната мъдрост „Никога не казвай никога” важи с пълна сила и за думата завинаги. Винаги ще помня обаче реакцията на учителката ми към моето есе – „Диляна, как може така?! Ако подхождаш така песимистично към всичко докъде ще стигнеш?” . Честно казано не помня как точно беше формулирана темата, нито какво точно бях писала. Но смисъла и аргументите си ги помня. Защото те са същите като тогава – когато човек е излъган, той неминуемо търси начин да се дистанцира от лъжата. В нашия случай – това е цялата държава. След като години наред сме лъгани по всевъзможни начини, е нормално всеки да иска да почне начисто някъде, където досега не са го лъгали. Тогава се лъжеше, че сме достатъчно подготвени, изпълнили сме всички критерии и сме напълно готови за тази стъпка – членството в ЕС.

    Както тогава, така и сега не виждам разлика в стандарта ни на съществуване – ядем най-некачествената храна в цялия ЕС (разликата е че сега по етикетите ни пише „Произведено в ЕС”), продължаваме да носим дрехи „втора ръка”, все още имаме най-мръсните градове, най-некачествено работещата здравна система, още? Да изброявам ли още? Има ли смисъл? Ще кажа ли нещо, което всеки мислещ човек все още не е прозрял. Едва ли. Не съм пророк, но мога да ви кажа с увереност какво ще се случи в бъдеще. В същност то вече се случва.

     Ето че дойде ред и на моето поколение да покаже какво е научило. Разликата е, че ние израстнахме изцяло в „новото време”. Нито сме носили връзки, нито са ни гледали ноктите за лак, нито са ни намаляли поведението...нито са ни държали в „тъмнина” относно това какво се случва по света. Сега вече децата на новото време сме с „вишу” както пишат повечето. Някои са „бакалавар”, други магистър. Добре, че грешките в думата магистър почти липсват. Ето какво се случи с образованието ни – повечето бяха опитни зайчета на образователната система. Малкото които имат нещо в главата искат да живеят нормално. Нима това не е стремеж на всеки нормален, кадърен млад човек? Ето защо намират всевъзможни начини  и бягат. Кой накъдето види. На повечето дори не им е милно за отечеството после. Тъжно им е за приятелите и роднините, за времето в което са били безгрижни като малки и т.н. ...Но какво от това? „Ако се пооправи положението ще се върна” . Да бе. ...Доза сутрешен оптимизъм, получен през скайп от разстояние няколко хиляди километра. Лек работен български ден  на всички!

Жалко

На 23 години съм. От както се помня се повтаря един и същ цикъл – уж все избираме по-доброто, а то пък все се оказва, че не е чак толкова добро и някак си ни прецаква...Не искам да коментирам събитията от последните няколко седмици – няма и смисъл. Само мога да добавя, че ако се излъчваше всичко на живо, поне можеше да ни се плаща за това, че участваме във въплъщение на романа на Оруел. Уви, доколкото помня той се водеше уж, че е фантастика някаква. Честно казано приличаме вече и на народ излязъл от книжките на Тери Пратчет. Уви, и той май фантастика пишеше...

Не е фантастика обаче, че хората стискат зъби от доста дълго време. Не е фантастика, че и кой как може ги прецаква, унижава и експериментира докога ще стискат зъби и колко могат да издържат на терора.

За краткия си живот ми се е случвало да съм свидетел на много неща в тая уникална държава. Довчера обаче, не беше ми се случвало да видя озверели от глад баби и дядовци, чакащи с нетърпение жената от персонала на супермаркета, да извади преоценени и почти развалени плодове и зеленчуци, към които възрастните хора да се спуснат. Не бях виждала и това първо да гледат цената, а после – дали воъбще е годно за ядене. Това е унизително! Лошото е, че ровещите в преоценените стоки и в любимите вече на всички „стоки на промоция” не са само възрастните родители на родителите ми, а и самите ми родители. Това вече е страшно.

Запитвам се и още нещо – как една стока, два-три дни преди изтичането на срока на годност, става от 6 лв. на 0.29 ст??? И коя цена е реална? Били сме в криза казват избраните от нас експерти-икономисти. Ама аз откак се помня все сме в криза бе хора, ама досега не съм чакала на такива опашки в магазините, защото някой си чака рестото от 1 стотинка!

Не се сърдя на хората, които решават и заминават, сърдя се на търпението на останалите. И се пробвам да се поставя на мястото на чужденците, дошли в България, за да я опознаят. Как изглеждаме в техните очи – жалки, глупави или прекалено търпеливи? И кое е по-страшното от тези трите?

Казват, че на моята възраст хората не трябва да ги е страх от нищо. Е, аз имам един страх – че след 20 години, тези същите редове, които изписах сега, ще са още актуални. Но тогава вече, животът ми ще е минал. Точно както мина в чакане и на моите родители.....А има ли по-страшно нещо от това?!