Бесилото, камъните и изхода

Вчера беше паметна дата за всички. 140 години от обесването на Левски. Около паметника - пълно с хора. Заглеждаш се - повече униформени, отколкото граждани. Цялата власт изсипана там. Преклонили уж главици. А Апостола - той сигурно се обръща още в гроба. Защото това което се случи снощи е жалко и е повод за срам във всеки уважаващ се българин.
Да, разплаках се. Стисках зъби, но сълзите бликнаха когато на фона на мощно "Ууууу" пуснаха химна. Жалко. И бабата до мен се разплака. Щеше ми се да знам какво и минава през главата в този момент. Защото през моята хвърчаха прекалено много мисли и всички се пънеха да станат по-важни от другите. Точно като хората, събрали се пред паметника...
И забравихме в същност защо сме там. Защото той не е искал да го снимат, да го познават всички, да е известен, да е велик. И именно за това е велик. Казват, че гении се раждат на 100 години веднъж. Минаха 140, а аз гений сред нас не виждам. Виждам мишки и жабоци в скъпи костюми, с които прикриват жалката си комплексирана същност. Виждам сиви и бели опитни мишки, които им се кланят или шумно показват, че не ги одобряват...ама пак си остават мишки. Не съм убедена, че оценяваме свободата си. Ще кажете каква свобода, то това свобода ли е...и нататък е ясно. Свободата първо идва от теб самия. Справиш ли се със собствената си свобода, тогава значи си направил първата най-важна и трудна крачка. Звучи доста изтъркано, но, уви, е така. Снощи сред нас нямаше много свободни хора. Малкото свободни бяха със сълзи на очите, осъзнавайки някаква малка част от това, което символизира обесването на Левски. Ако не се преборим със собствените си страхове, мисли, бариери и жалки личностни желания, никога няма да му отдадем истинското признание, което заслужава. Никога!
А той - Той навярно ще ни прости за пореден път жалкия цирк, разигран снощи на мястото, което го прави недостижим.

Надежда между два протеста

Три пъти започвам да пиша и три пъти се отказвам. Не намирам подходящите думи, за да опиша, защо беше един доста различен протест. Да спасим Иракли е кауза, която подкрепям с всички мои крайници. Защото съм от поколението, което е отраснало по палатки из природата. Не по спа центрове. Нямахме търпение да станем на 18, за да може да ходим навсякъде, където искаме. Не за да си сложим силикон...но не за това пиша.
Хората излезли онази вечер и хората, които ще излязат на протест отново утре вечер знаят, и им е пределно ясно, какво ще се случи. И им е писнало вече много от хвърляне на прах в очите. Вече не сме на 18, а доста по-големи. Розовите очила отдавна бяха сменени с диоптрични, за да виждаме по-добре какво се случва или по-скоро какво не се случва. И когато нещо не се случва години наред, а се обяснява че "с нас е промяната"...това вбесява. А както знаем - всяка промяна настъпва с общественото преливане на чашата. И тя вече прелива. Беше малко по време на протестите за Витоша. Следваха контрапротести и едно много "неочаквано" пожарЧЕ в планината...И? Да виждате някаква промяна? Полахме си, в случая - повикахме малко пред общини, Народно събрание, на Орлов мост и всичко утихна...както винаги.
Този път обаче нещата вече не са както преди. Защото преливането е голямо. И оправдания и успокоения в национален ефир вече не вършат работа. Работата я върши фейсбук. На принципа "аз сам съм медия" явно се получават доста добре нещата. Защото хората вече не вярват на никого. Особено когато изкарват тях и приятелите им "лумпени" и "наркомани".
Да се интересуваш малко по-далеч от собствения си нос и гъз не е наркомания. Не е и лумпенизация. Това значи, че ти пука, че имаш достатъчно мозък, за да разсъждаваш трезво. Е, разсъждаваме трезво. И виждаме, че бъдещето не е никак розово. За децата ни пък съвсем. Единствения начин е просто да излезем и да кажем СТИГА!
Това е едно отчаяно стига. Хората около мен коментираха. И коментарите не бяха с дозата надежда, която съпътства такива събития. Не. Едва ли и утре вечер ще я има тази чиста надежда. Но...надежда винаги има.
Юни е близо, опичайте си акъла и помислете много добре, на кого да връчите вашата надежда. За да не я залеят с бетон и да прокарат писти през нея! Вече не сме на 18. Сега нашият глас трябва да се чува, не този на бабите ни или на тези, които издържаме на гърба си като съвестни граждани...

За мечтите и порастването...

Коледа, Нова година, "home sweet home", "Том и Джери", кисело зеле с ориз, "Сам вкъщи", спане до късно, препиване...въобще обичайната семейна празнична почивна идилия. Пристигам в "дълбоката провинция", както обичат да се изразяват столичани от има-няма едно поколение, и съм си вкъщи. Много агро, много нещо. Цъкам безразборно каналите, представяте ли си, то и в малките градове имало кабелна! Хващам игрално филмче- изтървам естествено началото, ама тази Мери Ленъкс ми звучи много позната, а и Индия нещо забъркана в сюжета, че е и озвучено при това, не както обикновено със субтитри. Започвам да гледам. Ама то било по любимото ми четиво като дете - "Тайната градина" /автор:Франсис Ходжсън Бърнет - честно първите му две имена не ги помнех, но пък за това си има Гугъл/. Колко пъти съм я чела тази книжка нямам спомен, но със сигурност е двуцифрено числото. Заради тази Мери аз си имах градинка в двора на вилата ни, копаех си я, поливах си я и държах друг да не пипа нищо из нея, и си мечтаех, че като стана голяма и стана голям дизайнер /много розови детски мечти/, ще си имам къща по мой вкус и проект, ще си имам страхотна градина и ще живея спокойно. Дрън дрън! Гледам го това филмче, спомням си за детството и ми става едно такова носталгично, тъпо и много скапано цялото настроение. Замислям се за пустото био производство, за домашната лютеница на баба, за мангалите дето ни опоскаха къщата, като марокански скакалци за отрицателно време, за бадемите на прабаба ми дето ги изпочупиха и не можеш разбра вече какво е било...Абе аз кога порастнах и станах толкова черногледа? Що не си гледам филмчето и не се радвам на дечицата дето бягат из тайната си градина? Кой идиот ме би по главата да завършвам вишУ в България? Кой? Тук остават хора на които не им се живее /явно/. Гледам в био магазините някакви неща - не са ми много по джоба, ама се старая и да не ям дървении и разни неща дето приличат уж на плод, пък докарват на нещо неустановено като вкус, може би райграс някакъв. Все пак съм от поколението израстнало с истинските домашни храни и домашни големи домати /както ги описва Алек Попов си бяха направо!/. Обаче става все по-трудно - бабите и дядовците, които преди няколко години продаваха по пазарите разни "уродливи" домати вече измряха. Няма кой да ги наследи да гледа нещо по тяхната земя - децата и внуците им мият чинии и гледат други баба и дядо някъде в чужбината...ААААААА! А ние ядем хранителните експерименти на тези, дето се дърпаха да ни приемат в Съюза си, щото сме били назад. Ама откак сме напред, с тях, дръпнахме много назад и всичките ни градини се превърнаха в това, което беше тайната градина в началото на романа. Даже в Индия са по-добре от нас! Поне нямат такава зима, дето да се чудиш с какво да пътуваш из провинцията - ни БДЖ, ни нови магистрали, всичко в сняг! И си копаят собствените градинки! И си ги поливат, пък било то и с вода от спорно чистата /предостатъчно наторена/Ганг....
Филмът свърши, денят също. Заспивам и сънувам. Сънувам къщата, баба и дядо, сънувам зайчетата които гледаха, за да им се радваме със сестра ми, сънувам и мангали! Черни, грозни, уродливи! СЪБУЖДАМ СЕ! Влизам в интернет да чета съновника какво значи да сънуваш циганин. Пише - предателство от близки или свързани с вас хора...А кой е свързан с мен? Май никой освен роднините ми и близките ми, ама те са на същото дередже като мен, че и те сънуват постоянно цигани. Защо? Какво значи това? И кой ще НИ предава? Или този някой отдавна вече ни е предал и е забравил.
Добре, че празниците свършиха. Иначе филмчето си беше супер. Даже някой ден мисля пак да го гледам. Тогава, обаче, си мечтая да си имам моята градина, да съм обградена от мили и готини съседи със свои красиви градинки...Ех!

Мама

     Интересно ми е /дано обаче да не го доживея това време/ какво ще стане, когато хората от моето поколение решат да се пенсионират. Ако тогава естествено пенсионната възраст не е достигнала стотина годинки...Интересно ми е, защото както е тръгнало, първо няма да има кой да работи след нас и второ, може би по-лошо, ние като остареем няма да има кой да ни гледа... Защото хората на моята възраст не мислят за деца. Не мислят, защото те за себе си едва успяват да осигурят оцеляването.
     Преди години си мислех, че като стана на 25-26 години, вече ще имам достатъчно средства и достатъчно опит, за да стана родител. Това семейното планиране е хубаво нещо, обаче колкото повече искаш всичко да е наред то толкова повече не е.
     Няма човек, който може да ме убеди, че това, че искаш да си родител, си е чисто твой проблем. Ами то, като ще е така ей къде е - в наше време вече съвсем спокойно можеш да живееш там където ти харесва. Хората, както знаем, от хубаво не бягат. А щом става въпрос за децата им - не съм видяла родител, който първо да мисли за себе си и чак тогава за децата си. Те, децата, са на първо място в живота на всеки, който ги има. И е хубаво да са и приоритет и на държавата, в която се раждат. Защото, както знаем от изтърканата мъдрост, децата са нашето бъдеще. И е хубаво бъдещето ни да живее нормално, не в мизерия. Хубаво е бъдещето ни да остане в рамкте на родината си, а не да бяга с мама и татко някъде, където те ще могат да осигурят нормален начин на живот. И ако сега майките се бунтуват срещу жалката финансова подкрепа от страна на държавата, и въпреки че могат да избягат, продължават да искат децата им да говорят и вкъщи, и в училище на родния си български език, е, изненада, имат пълното право да се бунтуват срещу това, което се случва. В крайна сметка демографската политика би трябвало да е по-напред от подновяването на инфраструктурата.Защото, може да звучи гадно, но за какво са ти магистрали, като няма да има кой да се възползва от тях?!
      "Държавата не може да носи цялата отговорност за отглеждането по отношение отглеждането на децата. В крайна сметка тази отговорност трябва да се носи от родителите". Да, това е правилно, стига обаче те да имат средствата, с които да гледат децата. Много се извинявам, но както и да ги смятам, тия 240 лв. до никъде не могат да стигнат. А нали все пак това дете трябва освен да бъде хранено и гледано що годе добре, да бъде и възпитавано. Интересно как да стане това, когато всички вкъщи трябва да работят, за да могат да поддържат някакъв по-нормален живот, не просто да оцеляват. А и да не забравяме, че един достатъчно умен родител би искал да даде възпитание, ценностна система, да го научи да мисли и да бъде човек. Е, явно цялото това нещо събрано под общото наименование "родител" се оценява на 240 лв. Другия вариант е просто при много малък процент от родителите – имат достатъчно доходи, дори единият да не работи. Съгласете се обаче, че това си е направо изключение в днешно време.
     Да си родител е голяма отговорност. В България да си родител е цял подвиг, достоен за награда. Ако скоро не станат приоритет българчетата, и не се насочат усилията към това повече българки да раждат...тогава наистина сме загубени. А в личен план – ако положението остане същото, аз със сигурност няма да стана мама. Поне не мама в България.

обраЗОВание

   Щеше ми се най-сетне да напиша нещо позитивно. Да, обаче живеем в България – страна която мрази младите умни хора, страна която не предлага никакви възможности пред тях, страна толерираща простотията, лицемерието, и тарикатите – както по-дребните, така и по-масивните. Много мразя да ми говорят в трето лице неизвесно число – ТЕ. Кои са те?! От няколко седмици слушам всевъзможни комбинации с това ТЕ, основно въртящи се през фразата „ТЕ съсипаха българското образование...” Ама кои са тия ТЕ!

   Аз съм дете на демокрацията, и въпреки че съм родена по време на „другия” режим, нямам никакви спомени от него. Обаче пък съм дете на новите „добри практики” в българското  образование. Като ученичка много мразех да ми казват „Вие сега нищо не учите, ние едно време...” Тук  изключвах автоматично слуховите рецептори, защото следваха дълги и предълги разкази. Години по-късно, вече завършваща средно образование, ми се случваше да слушам бисери, породени от знанията на по-малките от мен. Тогава обаче рядко казвах „По наше време се учеше повече”. После станах университетски служител – така се стекоха нещата, и то точно с „малките” се занимавах. Тогава вече започнах сериозно да се замислям над репликата „по наше време”. Защото ние си бяхме белите мишлета в образованието – на нас се прилагаха новите системи. Обаче тия нови системи се променяха през година – две. Резултатът е налице – когато някой е достатъчно неграмотен, за да допусне 3 правописни грешки в изписването на специалността си в студентската си книжка, значи наистина нещо там, в основата, куца. И то генерално куца.

  Имам нещастието да познавам много млади хора, завършили педагогика. Казвам имам нещастието, защото знам много точно какво се случва с тях след като завършат. Повечето не работят това, за което са учили. Нормално. Когато ти заплащат по-добре да продаваш гащи, вместо да преподаваш в училище, първо се замисляш и ти става тъжно и жалко. Жалко, че си учил толкова години. Старание, труд, жертви, лишения и инат са необходими, за да завършиш. И после какво? Когато трудът ти не е оценен се питаш въобще имало ли е смисъл всичко това и дали не си пропилял толкова години за нищо. Лошото е, че тези въпроси не си ги задават само завършилите учители, а и всички които полагат интелектуален труд. И в един момент просто спираш да имаш мечти и се хващаш за гащите, модните парцалки или в денонощния с цигари и алкохол, просто защото трябва да си плащаш сметките и що годе да вързваш двата края. Месец след месец, след месец...и така докато усетиш, че младостта ти е минала и едва ли ще ти се отдаде възможност да работиш това, което ти харесва и за което си учил. Защото освен да го научиш, трябва и да те влече да го практикуваш. Викат му призвание. Призвание е да си педагоК /както пишеше наскоро в една обява за работа/, призвание е да си историк, дизайнер, учен, философ и всички онези специалности които, явно в България скоро няма да бъдат с адекватно възнаграждение.

  Когато аз самата завърших и държах ценната хартийка, наречена диплома в ръцете си, имах много мечти. Сега се замислям, че съм била с прекалено розови очила. В момента  съм с диоптрични и виждам много ясно – България не желае умни хора. В България се цени обслужващият персонал. Защото той не е научен да мисли. Така е най-лесно и най-удобно. Жалко, че репликата „Малък, но много прост народ” вече ни пасва идеално. И жалко за толкова много разбити мечти на умни хора.

КЗД или Как да Затрием Доброто (образование)

   Не искам да коментирам прословутите вече констатации, които на всичко отгоре освен пълни измишльотини са и всичко друго освен независими. Ще ми се да обърна внимание на образованието. И то не на кое да е образование, а на доброто образование. То не е плод само на едни скопчани и зле слепени хартийки наречени учебни помагала, струващи безбожно много и разпадащи се още при петото разлистване. Доброто образование е дело на всички, които имат някакъв досег с подрастващите – от ранна детска възраст до момента, в който облекат балните рокли и се качат в каретата, която в полунощ заедно с абитуриента се превръща в тиква. Идеята е, че учебния процес е нещо, което трябва да протича постоянно и не единствено благодарение на минималното количесто базисни знания, наляти из учебниците. Ако оставим децата само с това то...то се получава това, което е сега – попитайте някой работещ с деца които кандидатстват за който и да е ВУЗ. Повечето описват ситуацията по следния начин „с всяка година все по-зле”. Тогава? Тогава това, че в учебниците нямало описани жени зидари или хлебари е все там . В крайна сметка аз за професия „хлебарка” не съм чувала, за „зидарка” и „пилотка” също, но това явно не пречи да се изкривяват и нагаждат да са удобни някакви „факти”. В България едиственото нещо, което правим най-добре е да замазваме проблеми и да отвличаме вниманието от тях. Защото някак по-лесно е да разпалим уж проблема с образованието с едни нагласени доклади, че видиш ли Ботев е някакъв голям расист и че в днешно време не можело така. Кое е по-голям проблем – това че не знаят кой е Ботев и не са прочели и един ред от него, или това, че е назовавал нещата с истинските им имена. И 20 страници за Ботев да плеснете сега из учебниците за „назидание” на въпросната комисия, ако няма кой да насърчи учениците да го прочетат и възприемат е все там. Защото най-важно от всичко е не кое как е написано, а как ще бъде обяснено  в час. Защото всяка една дума, написана в който и да е учебник, без да бъде вложен смисъл в нея си остава просто поредица от букви, а произнесена - поредица от звуци.В момента от Комисията се захващат просто за думи и търсят под вола теле. Или в случая - под омразата към робството расистки идеали.
    До колкото помня, защото все още не съм на преклонна възраст и не беше много далеч във времето, идеята беше децата да учат максимално много в час, а упражненията вкъщи да са по-скоро припомнящи говореното и обясняваното в час. Е? Човек може да създаде желание за допълнителни знания в едно дете само с добре обяснен материал – няма значение, коя ще е дисциплината. Запалиш ли веднъж детето да прочете нещо допълнително извън учебния материал, то не само ще възприеме по-добре автора и епохата в която е творил, но и ще може да сравнява с това, каето се случва в днешни дни. А нали именно това е основната цел на ученето – да те накара сам да мислиш, анализираш и вадиш заключения. А ако знаеш, как да разсъждаваш, тогава би разбрал, че въпросните независими изследвания на Комисията са напръно лишени от всякаки  анализ, логика и следователно логични заключения.

Очи срещу зъби

Много нещо се изписа, много хора се джафкаха, но резултатът е нулев – втори смъртен случай след нападение на глутница бездомни кучета.

Много патетични писания изчетох, та чак фактите из тях почнаха да се изтъркват от повтаряне. Че сме първи по брой деца с тении, че всъщност наистина не знаем колко са точно кучетата в София, камо ли в страната, че половината били изгонени от стопаните си.

Факти много. И смъртта също е факт, неоспорим при това. Лошото е че се плюем и ръмжим едни други и дотам.

Искам обаче да обърна внимание на нещо, за което никой не се досеща да спомене. Явно все още не се случва често. За наше най-голямо щастие. Говоря за нападенията на глутниците бездомни към кучетата водачи. Преди време пред мен можеше да се разиграе една доста кървава сцена и само късметът на човека помогна да няма поредната статистически лоша развръзка. Двама доставчици тъкмо паркирали буса се отзоваха светкавично на човека с кучето, което видимо нямаше как да се справи и да опази стопанина си без чужда помощ.

Наскоро мина базарът на книгата. Там имаше и представители на „Очи на четири лапи”, които обясняваха с какво се занимават и как може да помогне човек, стига да има желание. Показаха ми и белезите по кучето което беше с тях, защото първият ми и доста логичен въпрос, след всичко случващо се, беше как се справят при разходките. Оказа се, че всеки един от „гледачите” на кучета е изпадал неведнъж в такава рискова ситуация.

Винаги съм искала да взема за отглеждане кученце. Знаете, те се гледат определено време (12 месеца) и после годните от тях се взимат за обучение. Единственото, което ме спира да взема едно такова малко кученце и да го гледам, не е това, че после ще трябва да го върна, а това, че ме е страх да го разхождам. Да, съвсем сериозно. Живея на „пъпа” на столицата – „Попа” - и вече не броя новите „попълнения” в квартала, защото са прекалено много. Но да кажем грубо, около дома ми има 4 глутници от по няколко доста охранени и често нападащи домашните кучета екземпляри. Дори и да го опазя някак това куче, искам да знам как точно бъдещият му незрящ стопанин би се справил в такава ситуация. Отговорът е ясен - доста трудно и с много късмет.

Не мисля, че някой от така наречените „кучелюбци” ще застане на страната на бездомните в такъв случай. Ако застане – жалко, значи определено не е толкова „хуманен”,  за колкото се мисли.

Не стига че едва се намериха средства, за да продължи наистина благородната работа на фондацията, ами и бездомните кучета са една доста голяма пречка, както за зрящите гледачи, така и за незрящите такива. Защото, съгасете се, най-вероятно доста от приемните семейства си задават същите въпроси като мен.

Не мислите ли, че е по-хуманно някак незрящите хора да се движат без страх из европейските ни улици? Защото, за разлика от нас, те не могат да видят из градинките напред и около тях къде точно се излежава глутницата. И се съмнявам някой от тези хора да излиза без страх на улицата. Защото за тях си е цяло приключение с неясен край. А нали всеки трябва да е свободен най-малкото да се движи посред бял ден без страх за живота си из улиците?

Така че действията трябва да са светкавични, ако не искаме следващата жертва да е човек с куче-водач. Избор вече нямаме – или те нас, или ние (възможно най-хуманно) тях.