Равносметка

2014та почти си отиде и човек иска или не, на фона на равносметките които си правят всички около него, също си прави равносметка. Замислих се с какво ще запомня тази година от моя живот. Тази година беше трудна за мен – загубих много и спечелих още не знам колко. Времето ще покаже. Не, не говоря за пари. Парите се печелят именно, за да се губят. И така, мисля, че като цяло, това беше година на доказателства. Доказателства пред самата мен, че това, което не желаеш истински, винаги има оправдание защо не си го направил. Баба ми казваше „Не мога значи не искам”. Сънувах я често тази година. Не вярвам много в сънища, но си имам традиция – запомня ли образ от сънуваното да си го проверявам в съновника. Не знам колко от сънуваното се сбъдна, колко от него ме предупреди за нещо и колко от предупрежденията възприех аз. Може би не са много, а и сигурно не са били чак толкова важни за разбиране.

Разбрах нещо което винаги ме е ужасявало – не мога да контролирам всичко. Да, колкото и да мисля и обмислям нещо което смятам да направя. Не мога да контролирам всичко не защото не искам, а защото сигурно няма смисъл. Не мога и да си позволя да загубя мечтите си. Това го осъзнах едва когато загубих някои. Обаче, както казва един от малкото ценни за мен хора „имам носталгия по мечтите си”. А нея никой не може да ми я отнеме.

Научих колко ценно нещо е търпението. И как когато съм нетърпелива нещата се случват страшно бавно и мъчително. Та, в този ред на мисли, старая се вече и  по-малко да мисля. Защото колкото и да обмисля човек бъдещето, докато се случи има много, да не кажа всички, не константни величини в изпълнението му.

Старах се да изживявам всеки миг, бил той добър или тежък. Старах се и да сложа себе си на първо място в списъка. Това понякога се случваше много трудно, но се случва, защото колкото и да не искам да си го призная аз съм нормален обикновен човек. А всички хора са егоисти. Скрити или не, егоисти.

Надживях носталгията, както и това че вече за съжаление не съм малка и даже и не дотам млада /предвид средностатистическите данни за дължината на живот по нашите географски ширини/. Това обаче не ме притеснява. Не ме притеснява даже и това, че вече виждам бръчици около устата и очите и май че даже мернах и един светъл косъм. Какво пък. Сигурно е да ми напомня за нещо в тази година.

В момента съм на място, където не съм си представяла че ще стигна никога и това ме кара да вярвам, че съм станала и по-смела. Надявам се. Надявам се това да ме прави и по-силна. Силно се надявам. А още повече се надявам, че следващата година ще е по-интересна и по-ценна в помените ми дори и от тази.

За добро или за лошо тази свърши. Ще видя тепърва какво ми е подготвила новата. А до тогава аз ще я очаквам с хубава книга в ръка, чаша чай и любима музика. Или с пастели, четка или моливче и въображение без ограничения. Белият и лист е в очакване. А в този на 2014та има още малко бяло местенце. Точно толкова голямо колкото за акварелно перце. Нежно и малко. 

Първата крачка

     Хубаво си помислете какво значи роб. Ама хубаво. И дали не сте такъв. Първата крачка към промяната винаги е най-трудна. И е добре когато имаш пример, който да я улесни. Робството и бунтът са едно цяло. Винаги...

     Помня подготовката ми за изпити. Всички мразеха да пишат за Ботев. Настръхвам с произнасянето на това име. Ботев. Безумец бил. Безстрашен. Борбен дух. Безкрайно недостижим. Ботев...

     Гледам днес снимки от протестите в Турция. Гледам и ми става мъчно. Дали свобода се възпитава или идва от вътре. Дали се раждаш с нагласата и духа за свобода или те идват в последствие. Всички сме различни, но и всички сме хора. Тогава как, по дяволите, нашите съседи са толкова борбени и единни...а ние винаги предаваме и оставяме сами борбените ни герои.

     Ботев и Левски са велики българи. Кухи фрази. Заучени. Изтъркани и банални от употреба. Всяко дете знае това изречение все едно е стихотворение. Свобода на духа не се учи с фрази, а с действия. Всеки един би трябвало да е пример. И да оценява смелостта на другия...А какъв е вашия пример?...

     Ето, сирените се включиха. Никой не се спря никъде. Застанах до прозореца с тайната надежда, че поне един ще отбие или ще се спре за една единствена минута. Какво толкова? В неделя по обяд мисля, че няма нещо толкова важно и спешно, та да не може да се забави с една минута. Е, явно има. Поне веднъж в годината, дори само на този ден да се замисляме за това, което героите ни са направили, което и дядовците ни са направили, жертвайки се за това, в което вярват..това стига, за да помогне в първата крачка.

    137 години порив за справедливост и свобода. 137 години безсмъртие. След 137 години една минута в знак на признателност явно е много. Срамно е. Страшно е. Обидно е. И не може да бъде оправдано нито с манталитета, нито с проблемите, нито с времето. С нищо. Не се оправдава. Защото тук липсва първата крачка. 

Здравето! Здравето!

И такааа... доживях и на мен да ми се наложи да си правя лична здравна книжка. Значи, да уточним - това зле скалъпено книжле, което в повечето случаи се разпада в ръцете ти след като бъде отворено няколко пъти, изисква толкова нерви, чакане и размотаване по кабинети, клозети и институции, че се замисляш дали си заслужава всички усилия и, дали пък не би било по-добре да си друг биологичен вид, роден с мааалко повече от два горни крайника.
Честно, когато се озовах в мизерния клозет, в който трябва да си извърша манипулациите по дупките, благодарих на Господ, че майка ми изяви желание да ме придружи, за да мога да я ползвам като закачалка. Та озовах се аз в един средно счупен кенеф, чистен горе-долу или снощи, след затваряне на здравното заведение, или днес сутринта /гадая по мръсотията на пода/  и естествено, оглеждам с разузнавателна цел. Първото което забелязвам - имам нужда от повече ръце. Защо трябва да е удобно, като може да не е. Ама то не само, че не е удобно, ами е и мръсно! Е, хубаво бе, как да си взема "проби" и да ги опазя, като нямам върху какво да оставя поне едно от двете оръдия на труда. Оглеждам втори път, по-обстойно. Мамка му! То дори няма къде да си закачиш каквото и да е! МАМОООО, БЛАГОДАРЯ ТИ! Добре, че имам придружител. Още е студено, аз съм с яке... На ум се поощрявам колко съм предвидлива и съм облякла възможно най-лесни дрехи. Събличането на якето, като с едната ръка държа внимателно микробиологичните атрибути, си е абсолютен подвиг. Такааа, до тук добре. Успявам с първата манипулация....И кво? Сега ми трябва поне още една ръка! Поне една! Почвам да се смея с глас, защото ситуацията е абсурдна! Онова проклятие "Жена ти да роди стоножка..." Абе да ви кажа може би си има и плюсове. Вярно, трудно ще му смогнеш на уродчето с обувките, ама пък поне за такива манипулации ще се радват, че могат да сгънат единия крак и да го ползват като масичка. ХАХАХА. ХОХОХО.
Все пак успявам и с втората част от задачата. Сега, като внимавам да не съсипя пробите, трябва да мога и обратно да се опаковам....Добре де, ще си псувам мислено.
Вече напълно опакована, с глупавите проби в ръка, отивам при медицинското лице, една женица, на която не и  завиждам, защото 100% го отнася повече от веднъж дневно, заради подвизите в мръсния кенеф. Усмихва ми се и ми казва благо сумата която дължа и после,  че и манту трябва да си направя, ама него го правели само понеделник, вторник и петък. Е, хубаво де, аз съм в отпуска и мен много много не бе бърка, ама мисля че не е редно такова разтъкаване за три проби. Не е ли малко  по-лесно да се случва наведнъж всичко?! Значи почти нацелих максимално бързата операция - сега е сряда, в петък ме боцкат, събота и неделя си почивам и си мисля хубави неща и после - понеделник следобед ми излизат резултатите, а после почвам да следя кога личната ми лекарка е на смяна, че да и занеса всичко за още един кирлив печат... Добре, че всичко това се случва само веднъж годишно. Иначе представяте ли си какво щеше да стане?! То никой нямаше да  може да ходи нормално на работа. Всички щяха да висят на опашки - пред гишета, кенефи и кабинети - едните си бъркат по дупките, а другите помагат, като го играя закачалки . Не че сега не се случва същото. Ама като знаеш, че ще ти се случи чак след една година отново, някак го преживяваш.
Здравето е безценно. Времето обаче също е безценно. И не мисля, че за нещо толкова леко, трябва да се чака и да се занимава човек толкова дълго време. Защото това си е често пилеене на време, да не говорим за нервите за чакане. Не искам да знам какво е, ако човек чака за нещо по-сериозно. Направо си умираме от чакане. Крайно време е хората, на които им е работа да организират целия този цирк, да седнат и наистина да помислят как да го организират. От мен дори получават първия съвет - при две жени, занимаващи се с раздаването и приемането на тъпите проби, е хубаво да има две гишета, не едно, за да не чакаш два пъти на супер голямата опашка, само за да си подадеш вече направените проби... То си е близко до мозъка де, ама кой ти мисли. А и още нещо- ЗАКАЧАЛКА! Ако няма и за това пари - поне един скапан пирон на вратата...

Бесилото, камъните и изхода

Вчера беше паметна дата за всички. 140 години от обесването на Левски. Около паметника - пълно с хора. Заглеждаш се - повече униформени, отколкото граждани. Цялата власт изсипана там. Преклонили уж главици. А Апостола - той сигурно се обръща още в гроба. Защото това което се случи снощи е жалко и е повод за срам във всеки уважаващ се българин.
Да, разплаках се. Стисках зъби, но сълзите бликнаха когато на фона на мощно "Ууууу" пуснаха химна. Жалко. И бабата до мен се разплака. Щеше ми се да знам какво и минава през главата в този момент. Защото през моята хвърчаха прекалено много мисли и всички се пънеха да станат по-важни от другите. Точно като хората, събрали се пред паметника...
И забравихме в същност защо сме там. Защото той не е искал да го снимат, да го познават всички, да е известен, да е велик. И именно за това е велик. Казват, че гении се раждат на 100 години веднъж. Минаха 140, а аз гений сред нас не виждам. Виждам мишки и жабоци в скъпи костюми, с които прикриват жалката си комплексирана същност. Виждам сиви и бели опитни мишки, които им се кланят или шумно показват, че не ги одобряват...ама пак си остават мишки. Не съм убедена, че оценяваме свободата си. Ще кажете каква свобода, то това свобода ли е...и нататък е ясно. Свободата първо идва от теб самия. Справиш ли се със собствената си свобода, тогава значи си направил първата най-важна и трудна крачка. Звучи доста изтъркано, но, уви, е така. Снощи сред нас нямаше много свободни хора. Малкото свободни бяха със сълзи на очите, осъзнавайки някаква малка част от това, което символизира обесването на Левски. Ако не се преборим със собствените си страхове, мисли, бариери и жалки личностни желания, никога няма да му отдадем истинското признание, което заслужава. Никога!
А той - Той навярно ще ни прости за пореден път жалкия цирк, разигран снощи на мястото, което го прави недостижим.

Надежда между два протеста

Три пъти започвам да пиша и три пъти се отказвам. Не намирам подходящите думи, за да опиша, защо беше един доста различен протест. Да спасим Иракли е кауза, която подкрепям с всички мои крайници. Защото съм от поколението, което е отраснало по палатки из природата. Не по спа центрове. Нямахме търпение да станем на 18, за да може да ходим навсякъде, където искаме. Не за да си сложим силикон...но не за това пиша.
Хората излезли онази вечер и хората, които ще излязат на протест отново утре вечер знаят, и им е пределно ясно, какво ще се случи. И им е писнало вече много от хвърляне на прах в очите. Вече не сме на 18, а доста по-големи. Розовите очила отдавна бяха сменени с диоптрични, за да виждаме по-добре какво се случва или по-скоро какво не се случва. И когато нещо не се случва години наред, а се обяснява че "с нас е промяната"...това вбесява. А както знаем - всяка промяна настъпва с общественото преливане на чашата. И тя вече прелива. Беше малко по време на протестите за Витоша. Следваха контрапротести и едно много "неочаквано" пожарЧЕ в планината...И? Да виждате някаква промяна? Полахме си, в случая - повикахме малко пред общини, Народно събрание, на Орлов мост и всичко утихна...както винаги.
Този път обаче нещата вече не са както преди. Защото преливането е голямо. И оправдания и успокоения в национален ефир вече не вършат работа. Работата я върши фейсбук. На принципа "аз сам съм медия" явно се получават доста добре нещата. Защото хората вече не вярват на никого. Особено когато изкарват тях и приятелите им "лумпени" и "наркомани".
Да се интересуваш малко по-далеч от собствения си нос и гъз не е наркомания. Не е и лумпенизация. Това значи, че ти пука, че имаш достатъчно мозък, за да разсъждаваш трезво. Е, разсъждаваме трезво. И виждаме, че бъдещето не е никак розово. За децата ни пък съвсем. Единствения начин е просто да излезем и да кажем СТИГА!
Това е едно отчаяно стига. Хората около мен коментираха. И коментарите не бяха с дозата надежда, която съпътства такива събития. Не. Едва ли и утре вечер ще я има тази чиста надежда. Но...надежда винаги има.
Юни е близо, опичайте си акъла и помислете много добре, на кого да връчите вашата надежда. За да не я залеят с бетон и да прокарат писти през нея! Вече не сме на 18. Сега нашият глас трябва да се чува, не този на бабите ни или на тези, които издържаме на гърба си като съвестни граждани...

За мечтите и порастването...

Коледа, Нова година, "home sweet home", "Том и Джери", кисело зеле с ориз, "Сам вкъщи", спане до късно, препиване...въобще обичайната семейна празнична почивна идилия. Пристигам в "дълбоката провинция", както обичат да се изразяват столичани от има-няма едно поколение, и съм си вкъщи. Много агро, много нещо. Цъкам безразборно каналите, представяте ли си, то и в малките градове имало кабелна! Хващам игрално филмче- изтървам естествено началото, ама тази Мери Ленъкс ми звучи много позната, а и Индия нещо забъркана в сюжета, че е и озвучено при това, не както обикновено със субтитри. Започвам да гледам. Ама то било по любимото ми четиво като дете - "Тайната градина" /автор:Франсис Ходжсън Бърнет - честно първите му две имена не ги помнех, но пък за това си има Гугъл/. Колко пъти съм я чела тази книжка нямам спомен, но със сигурност е двуцифрено числото. Заради тази Мери аз си имах градинка в двора на вилата ни, копаех си я, поливах си я и държах друг да не пипа нищо из нея, и си мечтаех, че като стана голяма и стана голям дизайнер /много розови детски мечти/, ще си имам къща по мой вкус и проект, ще си имам страхотна градина и ще живея спокойно. Дрън дрън! Гледам го това филмче, спомням си за детството и ми става едно такова носталгично, тъпо и много скапано цялото настроение. Замислям се за пустото био производство, за домашната лютеница на баба, за мангалите дето ни опоскаха къщата, като марокански скакалци за отрицателно време, за бадемите на прабаба ми дето ги изпочупиха и не можеш разбра вече какво е било...Абе аз кога порастнах и станах толкова черногледа? Що не си гледам филмчето и не се радвам на дечицата дето бягат из тайната си градина? Кой идиот ме би по главата да завършвам вишУ в България? Кой? Тук остават хора на които не им се живее /явно/. Гледам в био магазините някакви неща - не са ми много по джоба, ама се старая и да не ям дървении и разни неща дето приличат уж на плод, пък докарват на нещо неустановено като вкус, може би райграс някакъв. Все пак съм от поколението израстнало с истинските домашни храни и домашни големи домати /както ги описва Алек Попов си бяха направо!/. Обаче става все по-трудно - бабите и дядовците, които преди няколко години продаваха по пазарите разни "уродливи" домати вече измряха. Няма кой да ги наследи да гледа нещо по тяхната земя - децата и внуците им мият чинии и гледат други баба и дядо някъде в чужбината...ААААААА! А ние ядем хранителните експерименти на тези, дето се дърпаха да ни приемат в Съюза си, щото сме били назад. Ама откак сме напред, с тях, дръпнахме много назад и всичките ни градини се превърнаха в това, което беше тайната градина в началото на романа. Даже в Индия са по-добре от нас! Поне нямат такава зима, дето да се чудиш с какво да пътуваш из провинцията - ни БДЖ, ни нови магистрали, всичко в сняг! И си копаят собствените градинки! И си ги поливат, пък било то и с вода от спорно чистата /предостатъчно наторена/Ганг....
Филмът свърши, денят също. Заспивам и сънувам. Сънувам къщата, баба и дядо, сънувам зайчетата които гледаха, за да им се радваме със сестра ми, сънувам и мангали! Черни, грозни, уродливи! СЪБУЖДАМ СЕ! Влизам в интернет да чета съновника какво значи да сънуваш циганин. Пише - предателство от близки или свързани с вас хора...А кой е свързан с мен? Май никой освен роднините ми и близките ми, ама те са на същото дередже като мен, че и те сънуват постоянно цигани. Защо? Какво значи това? И кой ще НИ предава? Или този някой отдавна вече ни е предал и е забравил.
Добре, че празниците свършиха. Иначе филмчето си беше супер. Даже някой ден мисля пак да го гледам. Тогава, обаче, си мечтая да си имам моята градина, да съм обградена от мили и готини съседи със свои красиви градинки...Ех!

Мама

     Интересно ми е /дано обаче да не го доживея това време/ какво ще стане, когато хората от моето поколение решат да се пенсионират. Ако тогава естествено пенсионната възраст не е достигнала стотина годинки...Интересно ми е, защото както е тръгнало, първо няма да има кой да работи след нас и второ, може би по-лошо, ние като остареем няма да има кой да ни гледа... Защото хората на моята възраст не мислят за деца. Не мислят, защото те за себе си едва успяват да осигурят оцеляването.
     Преди години си мислех, че като стана на 25-26 години, вече ще имам достатъчно средства и достатъчно опит, за да стана родител. Това семейното планиране е хубаво нещо, обаче колкото повече искаш всичко да е наред то толкова повече не е.
     Няма човек, който може да ме убеди, че това, че искаш да си родител, си е чисто твой проблем. Ами то, като ще е така ей къде е - в наше време вече съвсем спокойно можеш да живееш там където ти харесва. Хората, както знаем, от хубаво не бягат. А щом става въпрос за децата им - не съм видяла родител, който първо да мисли за себе си и чак тогава за децата си. Те, децата, са на първо място в живота на всеки, който ги има. И е хубаво да са и приоритет и на държавата, в която се раждат. Защото, както знаем от изтърканата мъдрост, децата са нашето бъдеще. И е хубаво бъдещето ни да живее нормално, не в мизерия. Хубаво е бъдещето ни да остане в рамкте на родината си, а не да бяга с мама и татко някъде, където те ще могат да осигурят нормален начин на живот. И ако сега майките се бунтуват срещу жалката финансова подкрепа от страна на държавата, и въпреки че могат да избягат, продължават да искат децата им да говорят и вкъщи, и в училище на родния си български език, е, изненада, имат пълното право да се бунтуват срещу това, което се случва. В крайна сметка демографската политика би трябвало да е по-напред от подновяването на инфраструктурата.Защото, може да звучи гадно, но за какво са ти магистрали, като няма да има кой да се възползва от тях?!
      "Държавата не може да носи цялата отговорност за отглеждането по отношение отглеждането на децата. В крайна сметка тази отговорност трябва да се носи от родителите". Да, това е правилно, стига обаче те да имат средствата, с които да гледат децата. Много се извинявам, но както и да ги смятам, тия 240 лв. до никъде не могат да стигнат. А нали все пак това дете трябва освен да бъде хранено и гледано що годе добре, да бъде и възпитавано. Интересно как да стане това, когато всички вкъщи трябва да работят, за да могат да поддържат някакъв по-нормален живот, не просто да оцеляват. А и да не забравяме, че един достатъчно умен родител би искал да даде възпитание, ценностна система, да го научи да мисли и да бъде човек. Е, явно цялото това нещо събрано под общото наименование "родител" се оценява на 240 лв. Другия вариант е просто при много малък процент от родителите – имат достатъчно доходи, дори единият да не работи. Съгласете се обаче, че това си е направо изключение в днешно време.
     Да си родител е голяма отговорност. В България да си родител е цял подвиг, достоен за награда. Ако скоро не станат приоритет българчетата, и не се насочат усилията към това повече българки да раждат...тогава наистина сме загубени. А в личен план – ако положението остане същото, аз със сигурност няма да стана мама. Поне не мама в България.

обраЗОВание

   Щеше ми се най-сетне да напиша нещо позитивно. Да, обаче живеем в България – страна която мрази младите умни хора, страна която не предлага никакви възможности пред тях, страна толерираща простотията, лицемерието, и тарикатите – както по-дребните, така и по-масивните. Много мразя да ми говорят в трето лице неизвесно число – ТЕ. Кои са те?! От няколко седмици слушам всевъзможни комбинации с това ТЕ, основно въртящи се през фразата „ТЕ съсипаха българското образование...” Ама кои са тия ТЕ!

   Аз съм дете на демокрацията, и въпреки че съм родена по време на „другия” режим, нямам никакви спомени от него. Обаче пък съм дете на новите „добри практики” в българското  образование. Като ученичка много мразех да ми казват „Вие сега нищо не учите, ние едно време...” Тук  изключвах автоматично слуховите рецептори, защото следваха дълги и предълги разкази. Години по-късно, вече завършваща средно образование, ми се случваше да слушам бисери, породени от знанията на по-малките от мен. Тогава обаче рядко казвах „По наше време се учеше повече”. После станах университетски служител – така се стекоха нещата, и то точно с „малките” се занимавах. Тогава вече започнах сериозно да се замислям над репликата „по наше време”. Защото ние си бяхме белите мишлета в образованието – на нас се прилагаха новите системи. Обаче тия нови системи се променяха през година – две. Резултатът е налице – когато някой е достатъчно неграмотен, за да допусне 3 правописни грешки в изписването на специалността си в студентската си книжка, значи наистина нещо там, в основата, куца. И то генерално куца.

  Имам нещастието да познавам много млади хора, завършили педагогика. Казвам имам нещастието, защото знам много точно какво се случва с тях след като завършат. Повечето не работят това, за което са учили. Нормално. Когато ти заплащат по-добре да продаваш гащи, вместо да преподаваш в училище, първо се замисляш и ти става тъжно и жалко. Жалко, че си учил толкова години. Старание, труд, жертви, лишения и инат са необходими, за да завършиш. И после какво? Когато трудът ти не е оценен се питаш въобще имало ли е смисъл всичко това и дали не си пропилял толкова години за нищо. Лошото е, че тези въпроси не си ги задават само завършилите учители, а и всички които полагат интелектуален труд. И в един момент просто спираш да имаш мечти и се хващаш за гащите, модните парцалки или в денонощния с цигари и алкохол, просто защото трябва да си плащаш сметките и що годе да вързваш двата края. Месец след месец, след месец...и така докато усетиш, че младостта ти е минала и едва ли ще ти се отдаде възможност да работиш това, което ти харесва и за което си учил. Защото освен да го научиш, трябва и да те влече да го практикуваш. Викат му призвание. Призвание е да си педагоК /както пишеше наскоро в една обява за работа/, призвание е да си историк, дизайнер, учен, философ и всички онези специалности които, явно в България скоро няма да бъдат с адекватно възнаграждение.

  Когато аз самата завърших и държах ценната хартийка, наречена диплома в ръцете си, имах много мечти. Сега се замислям, че съм била с прекалено розови очила. В момента  съм с диоптрични и виждам много ясно – България не желае умни хора. В България се цени обслужващият персонал. Защото той не е научен да мисли. Така е най-лесно и най-удобно. Жалко, че репликата „Малък, но много прост народ” вече ни пасва идеално. И жалко за толкова много разбити мечти на умни хора.

КЗД или Как да Затрием Доброто (образование)

   Не искам да коментирам прословутите вече констатации, които на всичко отгоре освен пълни измишльотини са и всичко друго освен независими. Ще ми се да обърна внимание на образованието. И то не на кое да е образование, а на доброто образование. То не е плод само на едни скопчани и зле слепени хартийки наречени учебни помагала, струващи безбожно много и разпадащи се още при петото разлистване. Доброто образование е дело на всички, които имат някакъв досег с подрастващите – от ранна детска възраст до момента, в който облекат балните рокли и се качат в каретата, която в полунощ заедно с абитуриента се превръща в тиква. Идеята е, че учебния процес е нещо, което трябва да протича постоянно и не единствено благодарение на минималното количесто базисни знания, наляти из учебниците. Ако оставим децата само с това то...то се получава това, което е сега – попитайте някой работещ с деца които кандидатстват за който и да е ВУЗ. Повечето описват ситуацията по следния начин „с всяка година все по-зле”. Тогава? Тогава това, че в учебниците нямало описани жени зидари или хлебари е все там . В крайна сметка аз за професия „хлебарка” не съм чувала, за „зидарка” и „пилотка” също, но това явно не пречи да се изкривяват и нагаждат да са удобни някакви „факти”. В България едиственото нещо, което правим най-добре е да замазваме проблеми и да отвличаме вниманието от тях. Защото някак по-лесно е да разпалим уж проблема с образованието с едни нагласени доклади, че видиш ли Ботев е някакъв голям расист и че в днешно време не можело така. Кое е по-голям проблем – това че не знаят кой е Ботев и не са прочели и един ред от него, или това, че е назовавал нещата с истинските им имена. И 20 страници за Ботев да плеснете сега из учебниците за „назидание” на въпросната комисия, ако няма кой да насърчи учениците да го прочетат и възприемат е все там. Защото най-важно от всичко е не кое как е написано, а как ще бъде обяснено  в час. Защото всяка една дума, написана в който и да е учебник, без да бъде вложен смисъл в нея си остава просто поредица от букви, а произнесена - поредица от звуци.В момента от Комисията се захващат просто за думи и търсят под вола теле. Или в случая - под омразата към робството расистки идеали.
    До колкото помня, защото все още не съм на преклонна възраст и не беше много далеч във времето, идеята беше децата да учат максимално много в час, а упражненията вкъщи да са по-скоро припомнящи говореното и обясняваното в час. Е? Човек може да създаде желание за допълнителни знания в едно дете само с добре обяснен материал – няма значение, коя ще е дисциплината. Запалиш ли веднъж детето да прочете нещо допълнително извън учебния материал, то не само ще възприеме по-добре автора и епохата в която е творил, но и ще може да сравнява с това, каето се случва в днешни дни. А нали именно това е основната цел на ученето – да те накара сам да мислиш, анализираш и вадиш заключения. А ако знаеш, как да разсъждаваш, тогава би разбрал, че въпросните независими изследвания на Комисията са напръно лишени от всякаки  анализ, логика и следователно логични заключения.

Очи срещу зъби

Много нещо се изписа, много хора се джафкаха, но резултатът е нулев – втори смъртен случай след нападение на глутница бездомни кучета.

Много патетични писания изчетох, та чак фактите из тях почнаха да се изтъркват от повтаряне. Че сме първи по брой деца с тении, че всъщност наистина не знаем колко са точно кучетата в София, камо ли в страната, че половината били изгонени от стопаните си.

Факти много. И смъртта също е факт, неоспорим при това. Лошото е че се плюем и ръмжим едни други и дотам.

Искам обаче да обърна внимание на нещо, за което никой не се досеща да спомене. Явно все още не се случва често. За наше най-голямо щастие. Говоря за нападенията на глутниците бездомни към кучетата водачи. Преди време пред мен можеше да се разиграе една доста кървава сцена и само късметът на човека помогна да няма поредната статистически лоша развръзка. Двама доставчици тъкмо паркирали буса се отзоваха светкавично на човека с кучето, което видимо нямаше как да се справи и да опази стопанина си без чужда помощ.

Наскоро мина базарът на книгата. Там имаше и представители на „Очи на четири лапи”, които обясняваха с какво се занимават и как може да помогне човек, стига да има желание. Показаха ми и белезите по кучето което беше с тях, защото първият ми и доста логичен въпрос, след всичко случващо се, беше как се справят при разходките. Оказа се, че всеки един от „гледачите” на кучета е изпадал неведнъж в такава рискова ситуация.

Винаги съм искала да взема за отглеждане кученце. Знаете, те се гледат определено време (12 месеца) и после годните от тях се взимат за обучение. Единственото, което ме спира да взема едно такова малко кученце и да го гледам, не е това, че после ще трябва да го върна, а това, че ме е страх да го разхождам. Да, съвсем сериозно. Живея на „пъпа” на столицата – „Попа” - и вече не броя новите „попълнения” в квартала, защото са прекалено много. Но да кажем грубо, около дома ми има 4 глутници от по няколко доста охранени и често нападащи домашните кучета екземпляри. Дори и да го опазя някак това куче, искам да знам как точно бъдещият му незрящ стопанин би се справил в такава ситуация. Отговорът е ясен - доста трудно и с много късмет.

Не мисля, че някой от така наречените „кучелюбци” ще застане на страната на бездомните в такъв случай. Ако застане – жалко, значи определено не е толкова „хуманен”,  за колкото се мисли.

Не стига че едва се намериха средства, за да продължи наистина благородната работа на фондацията, ами и бездомните кучета са една доста голяма пречка, както за зрящите гледачи, така и за незрящите такива. Защото, съгасете се, най-вероятно доста от приемните семейства си задават същите въпроси като мен.

Не мислите ли, че е по-хуманно някак незрящите хора да се движат без страх из европейските ни улици? Защото, за разлика от нас, те не могат да видят из градинките напред и около тях къде точно се излежава глутницата. И се съмнявам някой от тези хора да излиза без страх на улицата. Защото за тях си е цяло приключение с неясен край. А нали всеки трябва да е свободен най-малкото да се движи посред бял ден без страх за живота си из улиците?

Така че действията трябва да са светкавични, ако не искаме следващата жертва да е човек с куче-водач. Избор вече нямаме – или те нас, или ние (възможно най-хуманно) тях.

да Очистим България

Явно почистихме за един ден, за да може вече спокойно да си почнат строителните дейности... Чудя се как ли бихме изглеждали в очите на някой, който идва от друга планета – сами режем клона на който сме седнали. Сутринта слушах спор „за” и „против” въпросния закон, приет вчера и накарал стотици хора, въпреки адската жега да седнат, в знак на протест,  на централно кръстовище в столицата. Че отдавна никой не вярва, че страната ни е демократична, това е ясно. Обаче прави впечатление, че никой пет пари не дава за това, какво мисли мнозинството. Въпросът е, защо бутнахме мавзолея, като има кой да положим в него? Защото в централните емисии не споменаха нищо за стотиците, а за единицата, че получила кирка и крава на рождения си ден. Да, същият, който сме положили в мавзолея още приживе. Въобще не ми пука, кой какво му е подарил. Обаче, истински се зарадвах на това, което за броени часове се случи, пък било то и в социалните мрежи. Лавинообразно рестеше броят на хората, които без да се замислят отсякоха – това не е редно! Да, никой не може да ме убеди „за”, че 30 години щяло да бъде писта и после, като минели тези години, пак щяло да е гора. АЛО?! На кой свят точно живеете?! До колкото помня в България все още има най-много интелигенти хора.

Проблемът не се изчерпва само с протеста. След протеста, днес, естествено имаше и обичайните коментари... хипари били, друсалки били. Добре, при протестите след събитията в Катуница бяхме скинари, хулигани, друсалки, пияници... Сега сме хипари, друсалки, червено и синьо зелени... Май от всичко общото е, че какъвто и да е повода все тези, които се противим сме друсалки. „Свестните у нас считат за луди...”. Актуалното звучене е свестните у нас считат за друсалки. Факт. Днес излезе и снимка от снощи с една „надрусана” баба, която са я задърпали чичковците на реда. Няма що! Много добре! Пак се изложихме пред чужденците!

 Нямало разрешение за протест. Те пък всички исторически протести са ставали с предизвестие. И за всички революции са предупреждавали в общините.  И кървавото писмо сигурно е било пратено 72 часа преди да избухне Априлското въстание...

Убедена съм, че всички знаят какво ще последва. И всички знаят, на какво са способни младите хора. А медиите трябва да внимават много – колкото повече изкривяват фактите, толкова повече се поражда желание истината да излезе наяве. А нали знаете – чашата на търпението може да прелее и от една единствена капка. Българската чаша вече пълна. Въпрос на брой капки е кога народния гняв ще сполети народните избраници.

След бал качулка

Еми, да, на всички ни се иска ХабитуриентитИ да са ни малко по... по какви? По-умни, едва ли? По-добре изглеждащи – ами вижте родата около тях, каквито дъртите, такива и младите. Вярно, за човек който има някаква култура и мааалко естетически усет почва след четвъртия лилав слон с пайетки, пъхнат в 4 размера по-малка „рокля”, да му се драйфа...Е, и? Както се казва не можеш да научиш никой на вкус, при положение, че цял живот му е обяснявано, как е единствен и неповторим, на мама талантливото ангелче, което и с перо в задника да излезе, всички ще продължават да му се възхищават. Роклите им били отврат. Факт. Обаче пука ли им? Естествено, че не! Гледам колегите от модния бранш възмутени. От какво точно сте възмутени? От това, че наистина масата изглеждат много зле, или че са тръшнали бали с пари на някой друг, който ги е излъгал, че изглеждат добре? ...

Нещото, което особено много ме подразни е снимката на „мацки” във вихъра на купона пред Ал. Невски... и едната с изкочили цици. Както е модно да се казва в Шопландия – „Скандааално!”. Факт! Наистина е ужасно, особено ако се замислим, че това не е балкански манталитет, а български, защото другата такава страна на Балканите не се сещам. При съседите ни от ранна детска възраст се възпитава, че в църква момичетата и жените влизат с покрити глави и рамена, с дълъг ръкав и по възможност не с минижуп. Мен лично, като дете, гърците са ме връщали на входа на храма, защото нямам нещо, с което да си покрия главата преди да вляза вътре, нищо че съм турист… В България такова нещо няма. Добре де, хубаво, ще преживеем, че по празниците камерите, колкото и да се стараят, все хващат някоя „пичка”, която аха да е дошла от магистралата, ама айде и тя вярваща явно, ще и го простим. Но да си по цици на стълбите пред храма… Къде сбъркахме, питаха хипарите в една реклама на модна марка газирана напитка, когато синът им излезе изтупан.....Факт е, че двама идиота не могат да родят гений / или може и да могат, но това е сензация, точно като за реклама/.

И какъв е изводът след поредния бал – драги ругаещи, сърдете си се сами на себе си, защото децата не са виновни. В крайна сметка едно дете не може само да се научи на нещо, без да има подходящ пример, както в дома си, така и на улицата, и в даскалото и където се сетите още. Така че всички тепърва ще си духаме попарата, която сами сме си надробили. Звучи вече шаблонно, но си е така. Защото усет към красота, естетика и някакви морални правила се възпитава... и се възпитава преди да навършат 18, защото после вече е след бал качулка.

Страшно.....по-страшно

Кое е по-страшно – да е родено на улицата или да е изритано от стопанина си... или да е избягало от него.

От вчера чета всевъзможни коментари относно бездомните кучета. Е, може и да не съм права, но съм права за себе си – като човек, нападан нееднократно от куче, а миналата пролет - от глутница. Смятам, че трябва да се вземат радикални мерки. И не, те не включват само и единствено поголовно изтребление на съществуващата популация.

На всички им е пределно ясно, че самите животни не са виновни. Не на всички , но поне на тези които могат до някаква степен да използват главите си не само за баланс, а и за мислене.

Вината си е изцяло наша, дори не и на „Екоравновесие” или на по-малко или повече балансиращи с главите си екозащитници. Вината си е чисто наша. Лошото е, че винаги в нашето криворазбрано отечество трябва някой да умре, за да се случи нещо и да си отворим очите, че, видиш ли, то наистина имало проблем...

И аз също се смятам за виновна. В нормалните държави когато нещо не ти харесва, започваш да търсиш начин да го промениш. Замислям се, че ако сам не си отстояваш правата, няма кой да ги отстоява заради теб.

И искам. Искам най-сетне повече хора да почнат да мислят и да мислят не само за това колко пари са откраднали еди-кои си и не са си свършили работата, изпрали са си ги, а нас ни хапят и нападат. Жертва си, когато сам повярваш, че си жертва. Иначе просто си прецакан. Това не е правилният начин на мислене по проблема. Правилният начин е: оттук насетне к’во правим?

До това положение вече сме стигнали, добре, приемаме го за ново начало и започваме да поправяме грешките. Защото всеки има право на грешка. Най-важното е да я осъзнаеш. Там се крият всички отговори за поправянето й.

За момента обаче тъпчем все на едно място, обвиняваме този и онзи и толкоз. А глутниците стават все повече. Избягалите или изгонени кучета също. Хранещите ги по улиците също. Кастрираните - все по-малко, а нахапаните - все повече.....

Доколкото помня, живеехме в град, при това столица в Европа... не някъде из Третия свят или из джунглата, че да оцеляваме на природните принципи.

От стъкло и метал

Още те учудват такива самодейности?!”. Това беше реакцията към сестра ми, когато на 25 януари прочетох статията за новото архитектурно безсмислие, изникнало на мястото на дома на Стефан Стамболов в София. Вместо историческа сграда, на ул. „Раковски“ ще бъде открита поредната модна бизнес постройка.

Да си призная честно, за Стамболов сигурно знам доста по-малко, отколкото ми се ще. Като дизайнер обаче съм възмутена и огорчена от това, което се случва с всички архитектурни паметници, които имаме. Да се говори за култура в България вече е повече от смешно. Тук-таме все още се намира някой Дон Кихот, който гони вятърни мелници – в нашия случай – пробва да постави на вниманието на обществото наболял проблем, свързан с „кОлтурата”... А реакцията обикновено е еднозначна – „Хм, а не е ли по-добре да говорим за нещо друго“. Например, кой е номиниран за тазгодишните Оскари?!

Вече приемаме за маловажно, ако се заговори, че по-стара къща с история и значение е оставена да рухне, защото…  „ръцете ни са вързани от административните разпоредби”.... Абе, честно, пука ми за вашите разпоредби! Не е геройство да оставиш къща-музей да рухне, само защото е на апетитно петно в града и моментално след това да го продадеш на този, който плати най-много. Геройство е да я запазиш, въпреки всичко, да я реставрираш, да я направиш интересна не само за чужденците, а дори и за хората, живеещи и работещи в непосредствена близост до нея.

Не искам да говоря с патос, нито да използвам изтъркани фрази. Тях ги слушаме постоянно всяка вечер, по всички канали, приблизително към 19-20 часа местно време. Ще ми се тези грозилища, които никнат като гъби след дъжд във всеки по-голям наш град, при това в старите части, просто да изчезнат. Нека си ги има – в новите части на града, така както се случва в по-цивиливизованите страни (не говорим само за тези на запад, а и за тези на изток, че и на север).

Имах удоволствието преди доста години да посетя Варшава – град, разрушен до основи и вдигнат от нулата наново. Възхитително място! Стари, огромни постройки в центъра на града, възстановени след всичко и запазени като горди представители на архитектурната епоха от която са....Не всичко модно е обезателно красиво . Факт! Особено когато не се връзва с нищо от това, което го заобикаля. Именно в това отношение, отново възприемаме криво, отново е криворазбрана тая пуста цивилизация...И никога, ама никога няма да ми е кеф да вървя из старата част на София и между всички стари сгради да гледам такива, които са като телепортирани от Дубай. Изглежда нелепо и тъжно! Ама какво да се прави. В България сме. Ние винаги – накуцвайки – тичаме след модната цивилизация и изоставяме с лека ръка вековната си история... за да градим новата – от стъкло и метал.

Медиите без контрол

Интересни времена. България е едно от малкото места където „1984” се среща с „Медиите под контрол”. Ами интересен хибрид се получава. Така като гледам, повечето българи вече са наясно, че на медиите определено не може да се вярва, че демокрацията определено не е това което би трябвало да е и, че всичко ново е добре забравеното старо. 

Интересно. Как така определяме майките с деца и пенсионерите като „лумпени”. Това явно е модна дума през последната седмица макар, че се съмнявам повечето от тези които я използваха, да са запознати със значението ѝ. Нищо неочаквано. Най-лесно е да манипулираш обществените нагласи. А и в понеделник тактиката „Ще повикат, ще повикат, пък ще си тръгнат” явно проработи.

Всъщност аз не знам какво се е случило в Катуница. Никой не знае. Защото това, което излиза като информация едва ли е самата истина. В българската журналистика отдавна липсва неманипулираното мнение. Защото кадрите които гледах час по-късно в новините, не са тези, които видях със собствените си очи пред НДК или пред Народното събрание. А там наистина се бяха събрали нормални хора, хора на които им е писнало да им обясняват как нещо не може да стане, защото трябва да сме толерантни. Настръхнах и от гледката на майка, хванала за ръка 4-5 годишното си дете, а в другата държаща трибагреника. Обаче това не е явно въздействаща картина, като за централни новини...или за каквито и да е новини. Защото е по-добре да изкараме недоволните, утайката на обществото, а не нормалните средностатистически жители. Е, изненада! Повечето събрали се в понеделник не бяха деграданти, а хора на които вече им е дошло до гуша. И не искаха да леят циганска кръв, а да покажат гражданската си позиция. Шшшшшшт! Тихо, че българските медии умуват как да изопачат истината.

Явно не е важно какво точно се случва в тая държава. Важното е да не ни помислят за расисти, че как ще се червим тогава пред ЕС. Пак ще вземат да ни укорят – я Уорлик, я някой друг, който никога през живота си не се е разхождал без ескорт и телохранители... Не знам докога ще си хвърляме прах в очите и ще се правим на непукисти. Предполагам докато станем малцинство...което вече не е в чак толкова далечното бъдеще. А дотогава хората на моята възраст ще се замислят дали да имат деца. Защото в акта им за раждане ще пише „българин”, т.е. човек който ще носи на гърба си няколко паразитиращи „социално слаби от малцинствен произход”.

Щрихи от една разходка

   Не разбирам защо в България идват все по-малко туристи. Ние сме толкова атрактивна и колоритна държавица. Направо балканската Индия, но в някакъв странен пародиен вариант...

Жалко, че нямах апарат в себе си. Зад „Св. Неделя”, точно до лъскавите витрини на „Валентино”, в дясно от входа на бутика някаква възрастна жена си е построила от кашони къщичка....и си стои в нея, скрита, почти невидима за пешеходците по улицата. Загледах се в нея – не изглежда, като да е с малцинствен произход. Обикновена българска баба. Почувствах се ужасно. На фона на сутрешния ми разговор за заплатите на депутатите и как една  голяма част от тях въобще не сме ги виждали, защото взимат „дейно” участие в политическия ни живот, тази отрудена баба беше там, в пълен контраст с лукса на магазина до нея. В пълен контраст и с бездействащите ни народни представители.

   Продължавам разходката напред. Точно срещу Съдебната палата, пред продължаващата редица от супер луксозни магазини, жена на възрастта на майка ми стъпва на криво и пада. Е как няма да стане това, като една с една  плочка няма равна. Сещам се за репортажа /не помня на коя телевизия/ в който чужденка казва какво е най-силното и впечатление от България – че трябва постоянно да си гледаш в краката. Помогнахме и да стане – явно ще се срещне с ортопед.

   Стигам до светофара където, естествено, всички пресичат на червено – от напудрените мацки с така модните това лято ботуши до едва вървящи дядовци. Всички пресичат все едно няма светофар. Чужденците можеш веднага да ги познаеш – гледат учудено пресичащите и чакат стриктно зеленото човече.

   Продължаваме по най-столичната улица – „Витошка”. Там поглеждам в страни, в една от витрините и какво да видя – възчерни работници демонтират остатъци от рафтове на фалирал или преместен магазин, а единия от тях си е бръкнал в гащите, гол до кръста и се чуди в кой ъгъл на магазина да си свърши биологичните пориви. Просто чудесно! На фона на цялата тази идилия малкото софиянци, останали все още в столицата, защото не са в отпуска нейде по морето, пият кафе на масичките пред заведенията, а до тях огромни улични песове спят в жегата. Естествено глутницата става да лае постоянно – при всяко минаване на стопанин с домашно кученце, който е  принуден да го пази за да не го изядат безстопанствените му братя. Всичко е обвито в прах от разкопките за поредната станция на метрото, а през прашния облак се вижда НДК и зад него Витоша.

...И това го забелязвам аз – която живея в България и съм свикнала с тези гледки. Не мога да си представя обаче, колко много незабележими за мен абсурди виждат чужденците. Е как да не дойдеш в България на почивка?

Неродно

Едно такаво хубаво ми става, като вляза в голям магазин от така наречените „супери”. Абе всичко си е супер вътре – чувствам се, много космополитно, граждаин на всяка една страна, с изключение на България. Вътре едни хубаво подредени рафтове с красиви опаковки – кеф, при зеленчуците и плодовете  - още по-хубаво. Те едни такива еднакви, красиви, точно като нарисувани. Е, вярно, че на повечето етикети пише я Турция, я Уругвай, а понякога дори и Нова Зеландия, ама да не ви пука – ето, хората знаят, че в България има кой да купи стоката им, при това тя е даже по-евтина от родната. Въбоще в нашите родни магазини е едно хубаво нееднородно, неродно, пълно разнообразие от стоки. Даже  се замислям къде им е акъла на нашите производители – за кво се трепят да обработват земите ни? Ами то много по-лесно да внасяме – като сметнеш с колко ти помага държавата в производството, направо прекупувай и продавай. Пък нашите земи кучета ги яли. Някой ще скочи да каже  „Нашите домати са по-вкусни”. Вкусни, вкусни...ама 4 лева килограма. Ей ги от Западно ЕС – 0.99 ст. При това промоция – цяла седмица. Друго си били наще  картофи. Друго, друго ама австрийските 2 пъти по-евтини. И хората ги купуват. Пука им та им дреме за нашия производиел. Той като дреме, така ще е. Хора, отворете си очите! Стига сте били толкова затворени и закостенели – купувайте неродното Европейско производство. Това, че си били изхвърляли боклуците в нашата градинка не е вярно – нашата отдавна запустя и е все тая какво има в нея. Хапвайте си ги спокойно и се молете следващия вирус да мре от българската ракия.

Доза сутрешен оптимизъм

    „Над 200 хил. искат да избягат завинаги от България”- чета, отпивайки от сутрешното си кафе. Оптимистичен вариант да започнеш поредния си работен ден в България, няма що. Това ме подсеща за едно есе, което имахме като задача едно време в класовете на гимназията. Тогава на мода беше да се пише на тема ЕС и бъдещото ни приемане в структурата. Аплодираха се всякакви ученически писания, изтъкващи качествата ни. Добре де, ама защо години по-късно, след като сме вече „вътре”, стават все повече тези които теглят майната на всичко, загърбват миналото и решават да бягат...завинаги. Завинаги. Тази дума винаги ме е плашела. А и народната мъдрост „Никога не казвай никога” важи с пълна сила и за думата завинаги. Винаги ще помня обаче реакцията на учителката ми към моето есе – „Диляна, как може така?! Ако подхождаш така песимистично към всичко докъде ще стигнеш?” . Честно казано не помня как точно беше формулирана темата, нито какво точно бях писала. Но смисъла и аргументите си ги помня. Защото те са същите като тогава – когато човек е излъган, той неминуемо търси начин да се дистанцира от лъжата. В нашия случай – това е цялата държава. След като години наред сме лъгани по всевъзможни начини, е нормално всеки да иска да почне начисто някъде, където досега не са го лъгали. Тогава се лъжеше, че сме достатъчно подготвени, изпълнили сме всички критерии и сме напълно готови за тази стъпка – членството в ЕС.

    Както тогава, така и сега не виждам разлика в стандарта ни на съществуване – ядем най-некачествената храна в цялия ЕС (разликата е че сега по етикетите ни пише „Произведено в ЕС”), продължаваме да носим дрехи „втора ръка”, все още имаме най-мръсните градове, най-некачествено работещата здравна система, още? Да изброявам ли още? Има ли смисъл? Ще кажа ли нещо, което всеки мислещ човек все още не е прозрял. Едва ли. Не съм пророк, но мога да ви кажа с увереност какво ще се случи в бъдеще. В същност то вече се случва.

     Ето че дойде ред и на моето поколение да покаже какво е научило. Разликата е, че ние израстнахме изцяло в „новото време”. Нито сме носили връзки, нито са ни гледали ноктите за лак, нито са ни намаляли поведението...нито са ни държали в „тъмнина” относно това какво се случва по света. Сега вече децата на новото време сме с „вишу” както пишат повечето. Някои са „бакалавар”, други магистър. Добре, че грешките в думата магистър почти липсват. Ето какво се случи с образованието ни – повечето бяха опитни зайчета на образователната система. Малкото които имат нещо в главата искат да живеят нормално. Нима това не е стремеж на всеки нормален, кадърен млад човек? Ето защо намират всевъзможни начини  и бягат. Кой накъдето види. На повечето дори не им е милно за отечеството после. Тъжно им е за приятелите и роднините, за времето в което са били безгрижни като малки и т.н. ...Но какво от това? „Ако се пооправи положението ще се върна” . Да бе. ...Доза сутрешен оптимизъм, получен през скайп от разстояние няколко хиляди километра. Лек работен български ден  на всички!

Жалко

На 23 години съм. От както се помня се повтаря един и същ цикъл – уж все избираме по-доброто, а то пък все се оказва, че не е чак толкова добро и някак си ни прецаква...Не искам да коментирам събитията от последните няколко седмици – няма и смисъл. Само мога да добавя, че ако се излъчваше всичко на живо, поне можеше да ни се плаща за това, че участваме във въплъщение на романа на Оруел. Уви, доколкото помня той се водеше уж, че е фантастика някаква. Честно казано приличаме вече и на народ излязъл от книжките на Тери Пратчет. Уви, и той май фантастика пишеше...

Не е фантастика обаче, че хората стискат зъби от доста дълго време. Не е фантастика, че и кой как може ги прецаква, унижава и експериментира докога ще стискат зъби и колко могат да издържат на терора.

За краткия си живот ми се е случвало да съм свидетел на много неща в тая уникална държава. Довчера обаче, не беше ми се случвало да видя озверели от глад баби и дядовци, чакащи с нетърпение жената от персонала на супермаркета, да извади преоценени и почти развалени плодове и зеленчуци, към които възрастните хора да се спуснат. Не бях виждала и това първо да гледат цената, а после – дали воъбще е годно за ядене. Това е унизително! Лошото е, че ровещите в преоценените стоки и в любимите вече на всички „стоки на промоция” не са само възрастните родители на родителите ми, а и самите ми родители. Това вече е страшно.

Запитвам се и още нещо – как една стока, два-три дни преди изтичането на срока на годност, става от 6 лв. на 0.29 ст??? И коя цена е реална? Били сме в криза казват избраните от нас експерти-икономисти. Ама аз откак се помня все сме в криза бе хора, ама досега не съм чакала на такива опашки в магазините, защото някой си чака рестото от 1 стотинка!

Не се сърдя на хората, които решават и заминават, сърдя се на търпението на останалите. И се пробвам да се поставя на мястото на чужденците, дошли в България, за да я опознаят. Как изглеждаме в техните очи – жалки, глупави или прекалено търпеливи? И кое е по-страшното от тези трите?

Казват, че на моята възраст хората не трябва да ги е страх от нищо. Е, аз имам един страх – че след 20 години, тези същите редове, които изписах сега, ще са още актуални. Но тогава вече, животът ми ще е минал. Точно както мина в чакане и на моите родители.....А има ли по-страшно нещо от това?!

За животните с любов....

От вчера се чудя как точно да оформя текста към тази снимка. Като всеки човек, който обича да снима, не пропускам възможност при хубаво временце да изляза с апаратчето на разходка. Лошото е, когато попаднеш на такъв кадър в центъра на столицата точно до една от най-известните улици в страната – Витошка. Любимо място за шопинг от бутици на известни европейски марки. Само че....при вида на това куче един нормален европейски гражданин възникват няколко въпроса. Първо защо това животно няма маркировка на ухото – т.е. не е преминало през нито една от службите, занимаващи се с тях и съответно пренася най-различни видове болести. Второ – защо в центъра на столицата на около 100тина метра / няма и  толкова дори/ видяхме още 7 такива, със същите внушителни размери, пак не маркирани....Никога няма да забравя за разкъсаното дете, което почина 2009, нито за бабата с изядените крака. Та ако не можем да се справим с бездомните кучета в столицата, как ще се справим в по-малките населени места из страната. Много обичам природозащитниците, но има разлика в това да мислиш за животните и в това да ти пука по-малко за хората, отколкото за животните. Особено любимото занимание ми е да чета коментари под снимките в група „Заедно срещу насилието над животните!!!”....В главата ми се върти един въпрос – къде започва и завършва хуманното отношение към животните и къде започва и завършва експлоатирането и израждането на идеята за съпричастие към бездомните животни. Явно пак се получава „Криворазбраната цивилизация”. Не смятам, че е нормално всяка сутрин да виждам как кучета препикават Паметника на незнайния войн. Като ги видя винаги си мисля, че това е най-точното обрисуване на цялата картина, наречена България. С кучетата не можем се справи, камо ли с по-важни неща като здравеопазване, икономика и демографски проблеми. Но те нещата са си навързани, поне според мен.
     Винаги може да търсим виновни в случая – тези, които трябва да ги кастрират не го правят, а само прибират парите, нямаме култура към това как да гледаме домашен любимец, няма кой да следи, да контролира и да санкционира.......причини бол.
     Обаче.....няма да върнем детето, нито краката на бабата....каква полза, че си дрънкаме тези приказки и клатим в потвърждение глава. Само си лаем. А те ни хапят. Някога си мисля, че просто сме влезли в някакъв кръг и караме по инерция, която бавно намалява.....Ами като спрем?! Тогава какво?
     Жената на ст. Васил Левски всяка сутрин ще продължава да събира 10тина тежащи 2 пъти колкото мен бездомни песа, които като отиват при нея правят задръстване по пътя и лаят в нейна защита всеки. Някога се замислям защо не вземе да си ги прибере вкъщи, като толкова много ги обича – те така или иначе я защитават от минаващите случайно покрай нея хора, че дори и им налитат. Много ни е позната и родна картинката мама пие кафе лятото на масичките вън, а детето се рови в пясъчник пълен с кучешки лайна. Или любимата ми част – вечер си хващаш такси, защото ходят на глутници и нападат.....а са много, ужасно много. Ако ги брояхме към естествения прираст от доста години сме на голям плюс.

     Ще ми се просто да започнат наистина да ги кастрират и да налагат солидни глоби, както в другите  цивилизовани държави. Гарантирам, че до няколко години популацията им ще намалее драстично. Болните от кучешка тения деца – също. Нахапаните хора – също. Изядените и убити от глутниците – също. Но това явно е непостижимо в нашите условия. Явно трябва и ние да се научим да хапем, а не само да лаем и ръмжим....и търпим.